24мар./21

Психоанализа

Двете основни цели на терапията чрез психоанализа на Фройд са:

  1. Да направи безсъзнателното – съзнателното;
  2. Да засили Егото така, че поведението да е базирано повече на реалността и по-малко на инстинктивните копнежи или ирационалната вина. 

Смята се, че успешната анализа води до значима промяна на личността и характеровата структура на човека. Терапевтичните методи се използват за да извадят безсъзнателното на повърхността. По-дълбокото сондиране на миналото има за цел получаване на инсайт, който да развие нивото на разбиране на себе си. 

Една от централните функции на терапията через психоанализа е да помага на клиентите да придобият свободата да обичат, да работят и да се забавляват

Аналитикът трябва да установи работни взаимоотношения с клиента, след това да слуша и да интерпретира. Особено внимание се отделя на съпротивите на клиента. Аналитикът слуша, изучава и решава кога да направи подходящите интерпретации. Основна цел на интерпретацията е да ускорява процеса на разкритие на безсъзнателния материал. Аналитикът слуша за пропуски и несъответствия в историята на клиента, извлича значението на съобщените сънища и свободни асоциации, и остава чувствителен към насоките, засягащи чувствата на клиента към него. Една от централните функции на аналитика е да учи клиентите си на смисъла на тези процеси (интерпретацията), така че да могат да достигнат до прозрение на проблемите си, да засилият съзнанието си за начините за промяна и следователно да постигнат по-голям контрол върху живота си. 

Процесът на психоанализата донякъде е като сглобяване на парченцата на пъзел. Дали клиентите ще се променят в положителна посока зависи значително от тяхната готовност за промяна, отколкото от точността на интерпретациите на терапевта. Клиентът е свободен да изразява всяка идея или чувство, без значение колко безотговорни, скандални, политически некоректни, егоистични или инфантилни са. 

19мар./21

Ниска самооценка

Ниска самооценка означава да не вярваме в собствените си възможности. Типично човешка черта обаче е оценяването на позитивното отношение към себе си. Това е нашата положителна самооценка, позитивния образ за себе си, умението да се харесваме. Създаваме това позитивно отношение към себе си като преживяваме позитивното отношение, което другите изразяват към нас през годините, в които растем. Без него се чувстваме малки и беззащитни и отново не успяваме да се превърнем във всичко, което можем да бъдем. С времето това „обуславяне“ ни кара да развием условно позитивно отношение към себе си. Започваме да се харесваме само, ако отговаряме на стандартите, които другите ни налагат, вместо ако истински актуализираме потенциалите си. И тъй като тези стандарти са създадени без да са взети предвид особеностите на всеки един от нас, по-често откриваме, че не сме в състояние да отговорим на тях и следователно нямаме усещането за позитивна самооценка.

Нашето себеуважение показва дали нашата самооценка е ниска или висока и разкрива какво харесваме и какво не харесваме в себе си

Самооценката ни се изразява чрез отношението между идеалния и реалния Аз образ. Ние правим сравнение между това, което искаме да бъдем и това което всъщност сме. Ако при това сравнение проявим нежност към себе си, онова, което бихме открили при сравнението, ще ни помогне да подобрим своята самооценка и тя би била положителна. Ако обаче действаме жестоко и се фокусираме върху провалите си, ще изпитаме разочарование и самооценката ни ще е ниска.  Ако правим всичко така, както е в его-идеала, то всичко, което не е такова, каквото сме очаквали да бъде, ще разруши самооценката ни и ще увеличи самоненавистта ни.

Какво се случва, когато имаме ниска самооценка

Хората с ниска самооценка знаят малко за себе си. Знанието им е неустойчиво, объркано, несвързано. Оценяват се много по-обвиняващо, отколкото заслужават. Не виждат себе си в добра светлина. Изпитват чувство за вина, имат усещането, че са лоши и недостойни. Не могат да отговорят конструктивно на критичните забележки. Всяка критика приемат като отхвърляне. Засилена е склонността им да критикуват другите. Критикуват, не защото вярват, че имат повече талант и способности от тях, а защото не могат да понесат чуждите успехи, тъй като ги смятат за заплашителни спрямо тях самите. Потиснати са и се страхуват да се изразяват себе си. Прикриват реалните и въображаемите си слабости зад различни маски.

Арогантени са, защото искат да превъзхождат другите. Непрекъснато изпитват чувство, че са обвинявани, а това подхранва склонността им да обвиняват. Не могат да видят силните си страни както в характера, така и в личността си. Не могат да видят също и постиженията си. Вярват, че не са харесвани, че ще бъдат отхвърлени и неприети.

Това може да ги направи зависим към алкохол, психоактивни вещества и храна. Имат проблем с идентичността и сексуалността (възможна е поява на хомосексуални нагласи). Поставят си ниски цели, без предизвикателства. Самообвиняват се. Манипулират другите. Объркани са по отношение на вътрешните си стандарти. Зависими са от негативните оценки на другите. Неспособени са да отстояват на заплахите, провалите, неуспехите. Трудно запазват вътрешна цялост. Отхвърлят позитивните оценки. Не са оптимистични. Стремят се да избягват неуспех. Обясняват успеха с външни причини, а неуспеха – с вътрешни. Загубили са любовта към себе си. Нямат положителна представа за себе си. Изпитват гняв, враждебност, дистрес, когато нещата и ситуациите се променят. Отдалечават се от другите. Предпазват се от бъдещи загуби. Избягват събития, които ги плашат. 

Ниската самооценка е пречка за оптималното разгръщане на потенциала на човека.

Самооценката се изгражда чрез непрекъснатото й препотвърждаване пред другите. Чрез това свое действие засилваме усещането си за собствена значимост.

За да успее човек да промени самооценката си, е нужно да премине през следната определена последователност:

  • Осъзнаване – Да осъзнае това, което иска да промени, да вярва, че е възможно да осъществи промяната.
  • Нова нагласа – Да изгради ново виждане за себе си и ситуациите от живота си. Това, което преди е било безнадеждно, отчайващо, непреодолимо, да започне да го вижда като възможно и разрешимо.

Преглед

  • Ново разбиране – Новото разбиране е начало на нови планове и действия.
  • Поддържане – Да поддържа новото, което е избрал, особено когато се появят трудностите.

Това е възможно да се направи с моя помощ, защото всичко погледнато с друг поглед и нагласа изглежда различно. Личността е оформена от настоящето и от начина, по който съзнателно я възприемаме. Терапевтът трябва да се опита да създаде атмосфера, в която клиентът да се чувства напълно приет и спокоен. Това повишава самооценката, конгруентността и намалява както тревожността, така  и напрежението.

19мар./21

Карл Роджърс – терапия, ориентирана към клиента

Карл Роджерс е представител на хуманистичното направление в психотерапияа ориентирана към клиента и като такъв, вярва в уникалността и ценността на човешката личност

Карл Роджърс предлага нормален човешки контакт и зачитане на личността и потенциала на всеки човек в усилието му да осмисля и определя живота си. Не приема думата „пациент“, заменя я с „клиент“. По този начин избягва медицинските стереотипи и делегира повече права и отговорности на главния участник в терапевтичните отношения. Първото название, с което Карл Роджърс дефинира своя метод, е „недиректна психотерапия“. По този начин подчертава неекспертното терапевтично поведение. Главното действащо лице в психотерапията е клиентът, затова и неговият подход се нарича „центрирана върху клиента терапия“.

Според Карл Роджърс тази терапия допуска, че вътрешните промени, осъществяващи се благодарение на терапията, ще позволят на индивида да се освободи от защитното си поведение, да действа по един по-специализиран начин. По този начин клиента би поел в по-висока степен собствените си специфики и тези на средата. Всичко това е свидетелство за изработването на по-социализирана система от ценности. Поведението на клиента, накратко, ще се оценява като по-зряло, а инфантилните прояви ще са все по-редки.

Каръл Роджърс лансира и теория за личността, основана на един единствен мотивационен фактор – себеактуализацията

Tой формулира основната си хипотеза в едно изречение „Ако успея да изградя определен тип отношение, другият ще открие у себе си способност да го използва за израстване. Така ще станат възможни промяната и личностното развитие.“ Под израстване той има предвид приближаването към по-добра самооценка, гъвкавост, уважение към себе си и към другите. Описвайки теорията на Карл Роджърс, може да се каже, че тя е клинична и е базирана на дългогодишния му опит с клиенти. Според него, хората в основни линии са добри и здрави – или най-малкото не са лоши, или болни. С други думи той смята, че психичното здраве е израз на нормалното развитие на живота, а психичните болести, престъпността и другите човешки проблеми са изкривявания на тази естествена тенденция.

Теорията на Карл Роджърс е относително проста, дори елегантна

Соред нея хората се стремят към растеж и съвършенство, но се натъкват на фактори, които блокират тази цел. Тя изцяло е построена върху една единствена „жизнена сила“, която той нарича „актуализираща тенденция“. Може да се определи като вродена мотивация, която съществува у всяка форма на живот, за да развие максимално потенциала си. Техниките, които Роджърс използва в своята клиент-центрирана терапия са:
– създаване на дълбоко, интензивно, обгрижващо взаимоотношение с клиента;
– постоянно показване на неподправеност;
– съответствие и емпатично разбиране на клиента и проблемите му в процеса на взаимоотношението;
– индиректен и ненатрапващ се диалог между терапевта и клиената;– насърчаване на клиентите да заменят чувството си за малоценност с доверие;
– оценяване на мъдростта на техния развиващ се организъм;
– изграждане у клиентите на положително отношение към себе си, благодарение на безусловното им приемане от терапевта.

Карл Роджърс вярва, че всички създания се стремят да извлекат най-доброто от съществуването си и, ако не успеят да го постигнат, не е заради липса на желание

Той обединява с тази единствена велика потребност или мотив всички други мотиви, за които говорят теоритиците. Роджърс ни пита защо искаме въздух, вода или храна? Защо търсим сигурност, любов и усещане за способност? Защо, всъщност, се опитваме да открием нови лекарства, нови източници на енергия, или да създаваме нови произведения наизкуството? Защото -отговаря той, в природата ни на живи същества е заложено да правим най-доброто на което сме способни.

Сред много от нещата, които инстинктивно оценяваме е позитивното отношение, общ термин, който Роджърс въвежда, за неща като любов, привързаност, внимание, грижа

Типично човешка черта е оценяваването на позитивното отношение към себе си. Това е нашата положителна самооценка, позитивния образ за себе си, умението да се харесваме. Създаваме това позитивно отношение към себе си като преживяваме позитивното отношение, което другите изразяват към нас през годините, в които растем. Без него се чувстваме малки и беззащитни и отново не успяваме да се превърнем във всичко, което можем да бъдем. С времето това „обуславяне“ ни кара да развием условно позитивно отношение към себе си.

Започваме да се харесваме само, ако отговаряме на стандартите, които другите ни налагат, вместо ако истински актуализираме потенциалите си. И тъй като тези стандарти са създадени без да са взети предвид особеностите на всеки един от нас, по-често откриваме, че не сме в състояние да отговорим на тях и следователно да имаме усещането за позитивна самооценка.

Именно в такива случаи е необходима теорията на Карл Роджерс за позитивното отношение и развивайки своята терапия, той съединява в нея идеята за самоактуализация и конгруентност. Центрираният му към личността подход е насочен към помощ на клиента да открие своята добра в основата си вътрешна същност и да събере всички части на Аз-а, които човек е свикнал да потиска. Терапевтът трябва да се опита да създаде атмосфера, в която клиентът да се чувства напълно приет и спокоен. Това повишава конгруентността и намалява тревожността и напрежението.

Роджърс ни показва, че идеите му са приложими не само в психотерапията. Те са приложими във всяка социална сфера, за която израстването на личността е цел и приоритет. Такива сфери са училището, семейството, бизнеса и политиката. Клиент – центрираната терапия цели да помогне на клиента да се освободи от нарушената си конгруентност. Конгруентността е съответствието между това, което човек чувства отвътре и това, което той показва навън. При липсата на това съответствие, хората изпитват напрежение, тревожност и невротизиране на личността. Това от своя страна пък може да доведе до отказ от самоактуализация. Терапията, ориентирана към клиента се фокусира върху начините за пряк подход към препятствията в живота на човека.

16мар./21

Психосоматика – връзката между тялото и ума

Психосоматика – Всичко, което оказва влияние на мозъка, въздейства и на тялото

Така са смятали лекарите още в Древността. През 17 век учените “разделили” човека на две независими съставни части: тяло и разум. Болестите съответно били разделени на душевни и телесни и започнали да бъдат лекувани по съвсем различен начин.

Днес медицината смята, че човек може да повлияе на своето здраве, съответно и на своите заболявания. В специализираната литература са описани много примери на изцеляване на тежко болни. Те са вярвали в своето оздравяване, т.е. във възможността самостоятелно да влияят на протичането на болестта и нейния краен изход.

За да преодолеем по-лесно заболяванията, трябва да се избавим от негативните мисли, страхове, безпокойства. Трябва да приведем в ред душата си, за да избегнем евентуална психосоматика

И все пак нека разгледаме на кои органи влияят нашите мисли и страхове и какви заболявания могат да се появят.

Сърдечно-съдовите заболявания често възникват като следствие на недостиг на любов и чувство за безопасност, а също поради емоционална затвореност. Човек, който не вярва в силата на любовта или който си забранява да проявява любов. Това непременно ще се сблъска с проявите на сърдечно-съдовите заболявания.

Артритите поразяват хората, които не могат да кажат “не” и обвиняват другите в това, че ги експлоатират.

Хипертонията възниква поради непосилното натоварване, постоянния труд без отдих. Потребността да се оправдаят очакванията на другите, желанието да бъдеш значим и уважаван. В резултат на всичко това собствените чувства и потребности се изместват на заден план.

Проблемите с бъбреците могат да бъдат предизвикани от разочарования или неуспехи в живота. Страдащите имат чувството, че някой постоянно ги лъже, а подобни емоции водят до определени химически процеси в тялото. Сривът в имунната система и настинката като следствие са сигнал за необходимост от временен отдих.

Астмата и проблемите с белите дробове са предизвикани от неумението или нежеланието да се живее самостоятелно.

Стомашните проблеми (язвен колит, запек) са следствие от преживените грешки в миналото и нежеланието да се носи отговорност за настоящето. Стомахът винаги реагира на нашите проблеми, страхове, омраза, агресивност и завист. Потискането на тези чувства, както и нежеланието да ги признаем, могат да станат причина за различни стомашни разстройства. Продължителното раздразнение води до гастрит. Запекът свидетелства за натрупани чувства, представи и преживявания. Човек не може или не желае да се раздели и не може да освободи място за нови.

15мар./21

Невроза

Самата дума “невроза” е съставна от двете гръцки думи: неврон и озис = болестен.

Невроза се обозначава като „болестта на цивилизацията”. Няма човек, който през своя живот да не е имал невротични симптоми. Неврозите са психични разстройства, които настъпват по психогенен път, т.е., по пътя на психотравмата. В основата й е дълбоката фрустрация на важна за човека потребност.  В патофизиологичен план неврозите се характеризират със срив на висшата нервна дейност. Отличават се с богата невротична симптоматика и чести вегетативни прояви. По-често се явяват като краткотрайни невротични реакции, но понякога могат да продължат с години.

От тук и голямото значение на невротичните разстройства, защото особено днес, в забързаното и динамично ежедневие, те засягат много хора, като се отразяват неблагоприятно както на емоционално-психическото, така и на физическото състояние и здраве на човек, следователно на целия му живот.

Понятието невроза е предложено за първи път през 1776 г. от шотландския лекар Уилям Кулен. И до днес обаче то продължава да бъде дискусионно. Учението за неврозите (неврозология) е спорно едва ли не във всичките му аспекти.

Терминът невроза (още психоневроза или нервно разстройство) в съвременната психология се отнася към всяко психично разстройство, което въпреки че причинява дискомфорт, не променя когнитивните и рационални способности на индивида, както и не обхваща стабилното съществуване на аз-а и неговата функция на самосъзнание.

Следващата степен на психична дисфункция е тази на психозата, при която аз-ът с неговата способност за рационалност и самосъзнание бива силно повлиян, дори до положение на пълното отсъствие на тази психична инстанция.

В психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд , неврозата е:

“неефективна несъзнавана стратегия на психичния механизъм за справяне с травмиращи изтласкани афективни преживявания от миналото, конкретно проявяващи се в хода на развитие на специфичната невроза чрез симптомите й”. Според Фройд причина за повишаване равнището на невротизъм се явява потискането на нагонните влечения: секс и агресия (либидо – мортидо, ерос – танатос).

Нагонните импулси се разпростират не само до физиологичните им прояви във вида на сексуален акт или агресивни действия, но биват преживявани и на емоционално и когнитивно  психическо равнище.

Репресирането им от „аз-а“ под влияние на моралните и социални норми води до нагнетяването им в несъзнаваното, в “ТО”, откъдето много по-силно и директно техните комплекси се проявяват в повишаване на общата невротичност и симптомите на конкретната невроза.

И. П. Павлов доказва, че причините за възникване на невроза са няколко:

-невроза под въздействието на много силни дразнители върху нервната система;

-Потискащия процес;

-Бърза смяна на възбудителния процес с потискащ и обратното – човек трябва бързо да се приспособи към новите условия.

В последната десета ревизия на МКБ концепцията за невроза се изоставя. Вместо за отделни клинични форми, се възприема груповото название “невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства”. Смятаните доскоро три основни разновидности на неврозите – натраплива невроза,  хистерия и неврастения,  вече се заменят с редица нови подразделения и съответни названия. Проблемът за съотношенията между неврози и разстройства на личността (психопатии) се решава различно.

Дисхармоничната (психопатна) структура  и акцентуацията на личността, според съвременната психопатология, е важна предпоставка за развитие на невротични разстройства.

Не винаги е възможно да се разграничат хистеричната психопатия и хистеричните невротични разстройства или ананкастната (себенеуверена) психопатия и натрапливата невроза, както и астенната (психологично зависима) психопатия и неврастенията (синдром на умора).

  • Фобийни разстройства. Фобийните разстройства обхващат широка група от патологични изживявания на страх, съчетан с различни други психични компоненти и означаван като тревожност. При тези изживявания установяваме или само тревожност или доминираща тревожност. Тя настъпва при страхова ситуация или някакъв външен за субекта обект, които всъщност не представляват никаква опасност за околните. Тази тревожност може да се прояви като слабо безпокойство и да стигне до опасение, страх до ужас. На преден план изпъкват водещи единични симптоми като сърцебиене, отмаляване, подкосяване на краката и др.

На основата на тези симптоми се формира страх от смъртта (танатофобия), страх от полудяване (алиенофобия). Фобийната тревожност често протича на фона на депресивно настроение, но то се появява като вторично след фобията.

За диагнозата фобийно разстройство е характерно, че субектът винаги се стреми да избегне срещата със страховата ситуация или поне този стремеж е основен признак. Установяването на различни психологични или вегетативни, придружаващи симптоми са следствие от тревожността, а не са резултат от налудни или натрапливи мисли.

Фобиите могат да бъдат натрапливи с критично отношение към съдържанието им и свръхценни, при които отсъства критичност.

Отделните автори подреждат фобиите в следните форми:

  1. Обектни фобии – страх от водата (хидрофобия), от замърсени предмети (мисофобия), от микроби(бацилофобия) и др.;
  1. Ситуативни фобии – страх от открити пространства и площи (агорафобия), от височини (хипсофобия), от дълбочини (батофобия) и др.;
  2. Нозофобии т.е. страх от болести – карцинофобия, спинофобия, алиенофобия, сифилофобия и др.;
  3. Фобии, свързани с нежелани соматични реакции – страх от изчервяване (еритрофобия), страх от повръщане (вомитофобия), страх от изпускане на газове на обществено място (петафобия) и др.

Някои разновидности на фобиите като танатофобия (страх от смъртта), фобофобия (страх от страха) и др. трудно могат да бъдат класифицирани.

Характерно за фобиите е,

че при всяка една от тях пациентът много добре осъзнава, че обектът или страховата ситуация са нереални и се мъчи да се освободи от страха си, но винаги бива поразяван от нова атака. Има двойствено отношение за състоянието си. Знае, че това си е негова собствена болестна аномалия и , че същите страхови ситуации и обекти не представляват опасност за околните. Фобията може да доведе да пристъпи на паника или депресивен епизод, но те се диагностицират само, ако заемат доминиращо положение в клиничната картина.

Фобийните разстройства се подразделят на още три подгрупи:

  1. Агорафобия – използва се като твърде разширено понятие и представлява натраплив и свръхценен страх, както от широки, така и от тесни пространства, оставане сам вкъщи, влизане в магазин, напускане на дома, попадане сред тълпи, колабиране на такова място, където няма кой да ни окаже помощ и т.н.;
  2. Социални фобии – страх от изчервяване пред външни лица, страх от повръщане, гадене, говорене на публични места и др. Преди тези фобии са били наричани социални неврози.;
  3. Специфични (изолирани) фобии – те възникват например при близостта до някое животно, зъболечение, гледане на кръв и рани. Най-чести специфични фобии са страхът от зараза от тежки венерически или други болести, страх от лъчева болест и др. Страхът от конкретни болести (нозофобия) не са специфична фобия, а се означават като хипохондричен синдром, с изключение на случаите, когато нозофобията се отключва само при определена страхова ситуация.

Други страхови разстройства. Пристъпи на паника:

Паническото разстройство представлява епизодична пароксизмална тревожност. Произлиза от гръцката дума Пан – бог на страха. Не е свързано с определена ситуация, обект или обстоятелство и поради това е непредсказуемо. Изявява се със следните по-важни основни симптоми, които могат да протекат с различна интензивност: пристъпи на силен страх, придружени от тахикардия (ускорен пулс), чувство за задушаване, болки в гърдите, треперене, дереализационни и деперсонализационни разстройства.

Често се наблюдават главозамайване, изтръпване на крайниците и мраволазене, пристъпи на горещи или студени вълни, прилошаване, страх от падане,от пътуване с превозни средства и др. Особено изявени са вегетативните симптоми. Може да продължи няколко минути, но може и да е по-дълготрайно.

По-често се среща при жените

Паническото разстройство протича почти винаги с танатофобия, но затова пък липсва агорафобия, социална или специфична фобия. Появява се най-малко веднъж седмично, а в интервалите между пристъпите по правило липсват признаци на тревожност. Изявява се и при обстоятелства, които не представляват обективна опасност за лицето. Паническото разстройство не трябва да се смесва с пристъпите на паника, които се проявяват при агорафобията, социалните или специфичните фобии.

Генерализирана тревожност (страхова невроза)

Основното водещо разстройство при генерализираната тревожност е  постоянният страх, който незначително се влияе от обстоятелства. По тази причина често се нарича свободно плуващ страх. Налице са и много други симптоми като мускулно напрежение, треперене, сърцебиене, световъртеж, замайване, изпотяване, общо и постоянно неразположение.Степента на изразеност на тези и други оплаквания (главоболие, сухота в устата, невъзможност за отпускане, неконцентриране на вниманието) е различна.

Пациентът се безпокои, че ще се случи нещо лошо с него или с близките му. Възможни са краткотрайни депресивни епизоди, натрапливост, фобии, паника, но всички те преминават бързо.Продължителността на заболяването е няколко месеца, но може и да хронифицира. По-често се среща при жените. Срещат се и смесени тревожно-депресивни разстройства, но при тях тревогата и депресията не са изразени еднакво и не са тежки.

Натрапливи разстройства

При тези разстройства понятието натрапливост се отнася единствено и основно за натрапливи мисли и стереотипно повтарящи се движения и действия, известни под името ритуали. Това са едни от най-мъчителните изживявания в психопатологията. Пациентът постоянно, но безуспешно се опитва да ги превъзмогне. Тъкмо в тези случаи се открива двойствено отношение. Натрапливите разстройства почти винаги се съпътстват с тревожност и депресивност, които не са водещи и могат да отшумят, докато натрапливостите остават. Нерядко натрапливостите връхлитат изведнъж и завладяват цялото съзнание, стават център на психичния живот.

Болните с натрапливости са непрекъснато раздвоени , или по-точно разстроени.

Освен натрапливите си изживявания те непрекъснато се опитват да си изяснят какво става с тях и откъде идва това нещо. Склонни са към размисъл и самонаблюдение и не споделят своите натрапливости с никого. Обхваща ги чувство за непълноценност. Липсват им сигурност и самоувереност. В тяхното съзнание непрекъснато се борят противоречиви мисли и съмнения.

Себенеувереността кара болните да повтарят многократно едно и също действие и да се съмняват дали са го извършили по правилен начин. Така те изпадат в състояние на безизходност. За да се освободят от преживяванията си болните се опитват да се отвлекат с други занимания, като, например, повтарят случайни думи дошли в съзнанието им или символни действия – така наречените натрапливи ритуали. Тези ритуали могат да се превърнат в строга закостеняла система, която на свой ред тероризира болния.

Натрапливостите във вид на психични разстройства се характеризират, както с голямото си разнообразие така и със своето развитие

Могат да се срещнат единични натрапливости у здрави хора. Тези натрапливости не пречат и не им се обръща внимание. Те не са мъчителни и могат да се преустановят по всяко време. Друг път натрапливостите са по-ярко изразени и донякъде пречат на личността, но остават изолирано явление. Много често, обаче, веднъж появили се, те показват тенденция за непрекъснато обогатяване и усложняване, за да се стигне до пълно инвалидизиране на болния.

Един от важните белези при диагнозата е преживяването, че това са собствени мисли и импулси, на които личността безрезултатно се противопоставя, тяхното изпълнение не довежда до удовлетворителен резултат, не доставя удоволствие, а само временно преустановяване на нарастващото напрежение или тревожност.

Среща се еднакво и при мъже и при жени и особено съществен е факта, че обикновено това са себенеуверени личности, което много често в лека степен се изразява още в детската и юношеската възраст.

Натрапливите разстройства трябва да се разграничават от депресиите, които могат да се изявят със същите натрапливости, но те отзвучават успоредно с преминаване на депресивността.  Трябва да се прави разлика и с вяло протичащата шизофрения. При нея съпротивата срещу натрапливите мисли и действия не е водеща или напълно липсва.

Реакции на тежък стрес и разстройство на адаптацията

Най-същественото за тези реакции е наличието на причинен стресогенен фактор. Разграничават се три вида разстройства на адаптацията: остра стресова реакция, посттравматични стресови разстройства и същински разстройства на адаптацията.

  • Острата стресова реакция е известна под името психогенна криза, кризисно състояние или остра кризисна реакция. Възниква при тежък стрес или дистрес, като загуба на близък човек, природно бедствие, изнасилване, загуба на социална позиция и т.н. Характерна е с богатата си симптоматика, която е свързана с трудно поносимото събитие. Проявите обхващат всички сфери на психиката: вцепененост, рядко стигаща до степен на психогенен ступор или възбуда, промени в яснотата на съзнанието с дезориентация, непълно, неточно или изопачено възприемане на стресогенната ситуация, собственото положение и състояние, ненамиране на изход, амнезия /частична или пълна/ и различни вегетативни нарушения, като сърцебиене, учестено дишане, изпотяване, треперене, изчервяване, промени в кръвното налягане и др. Психичната криза е краткотрайна, задържа се от часове до дни, с бързо променлива симптоматика. Най – често отзвучава спонтанно.
  • Посттравматичните стресови разстройства доскоро пък и сега продължават да се наричат с различни термини: психогенна реакция, травматична или посттравматична невроза, депресивна реакция, адаптационна реакция. И тук за възникване на заболяването е задължително наличие на остро или хронично събитие или ситуация. Интересното е че, между началото на първите прояви на психотравмата и разстройството понякога съществува седмичен или месечен латентен период. Типично е и многократното преживяване на психичната травма. Това може да стане, както в будно, така и в сънно състояние.
  • Разстройства на адаптацията настъпват при твърде значими промени в начина на живот, жизнената среда, местоживеенето,  емиграция в други страни и др. Дезадаптацията може да засегне, както отделни индивиди, така и групи или по-големи общности. По-важните симптоми са изживяване на субективен стрес, емоционален и психичен дискомфорт, свързани със социалното функциониране. Почти задължителни са и депресивност, тревожност, вътрешна напрегнатост, безпокойство, ограничена физическа и психическа работоспособност, безсъние, отслабване на апетита, промени в кръвното налягане и др. Заболяването се изявява до един месец от въздействието на причинние момент. Освен споменатите прояви може да се наблюдават и промени в социалното поведение. Не правят изключение и суицидните мисли, както и опити и осъществени самоубийства.

Дисоциативни (конверзионни) разстройства. Хистерия

Заболяването хистерия е познато от дълбока древност. Френският невролог и психиатър Шарко  я е наричал “голяма симулантка”, тъй като може да наподобява най различни психични, неврологични и соматични аномалии и заболявания. Днес терминът “хистерия” все по – често се избягва, защото е придобил широка известност като нещо компрометиращо личността и неправилно се свързва само и единствено с дейността на половите функции.

Касае се за частична или пълна загуба на нормална психологична свързаност между спомените и изживяванията в миналото, осъзнаване единството на собствената личност, промени в усещанията и контрола върху телесните движения. Най – често тези разстройства се разгръщат у лица с хистерична структура на личността. Отличават се с рязко изразена и доминираща емоционалност, показност в облеклото, държанието, мислите и постъпките, психична незрялост, внушаемост. Тази разнообразна симптоматика почти винаги се изявява при конкретна психотравма. Най – значими са конфликтите и нарушени интерперсонални отношения.

Дисоциативните разстройства са доста широка група, която обхваща няколко разновидности. Те често се съчетават или преминават една в друга.
  1. Дисоциативна амнезия. Загубата на паметта е частична и селективна. Отнася се за важно неотдавнашно травмиращо събитие. Липсва органично мозъчно увреждане, интоксикация или прекомерна умора, забравя се само онова, което не е изгодно за личността. Понякога действителната дисоциативна амнезия трудно се отграничава от съзнателната симулация на амнезия по повод определена потребност на личността, като например оправдание за извършени кражби, избягване на възможна присъда и др.
  2. Психогенна фуга. Освен с амнезия се характеризира с целенасочено бягство от къщи, работното място, пътешествия, но не и скитане. Въпреки психичната патология лицето е в състояние да се грижи за личната си хигиена, храна, разпитване за посоката на движение и т.н.
  3. Психогенен ступор. Внезапното обездвижване и вцепеняване се предизвиква от силен и интензивен стресогенен фактор. На лицето е изписан страх или ужас, а не безразличие като при кататонния ступор при шизофренията. Липсва мазна секреция, трае кратко и има добра прогноза.
  4. Транс и състояние на обладаност. Разстроено е възприемането на действителността и чувството за себеопределяне.
  5. Дисоциативни разстройства на моториката и сетивността. Това са преходни, затегнати разстройства у юноши, по – често у девойки, но са възможни и в зряла възраст. Изразяват се в невъзможност от извършване на определени движения и действия и загуба най – вече на кожна сетивност. Видът на разстройството отговаря на представите на пациента за по – важните прояви на дадено заболяване или анатомична повреда. В действителност обаче тези субективни представи не се покриват със съответните симптоми на истинските заболявания. Колкото повече са околните наблюдатели и колкото по – изразена е тяхната тревога и безпокойство за състоянието на болния, толкова по – изразена е степента на неговото оплакване.
Тук може да  включим и психогенната астазия – абазия /невъзможност да се стои прав при запазена двигателна активност/, психогенна афония и дисфония /липса или дрезгав глас/, психогенни гърчове или псевдоприпадъци, психогенна глухота, психогенна слепота и загуба на мирис,  без неврологично поражение на съответния сетивен апарат.
  1. Други дисоциативни разстройства. Това са ганзеровия синдром – протича с промени в съзнанието с “приблизителни” отговори върху съдържанието на зададения въпрос, т.е. не по темата на разговора. С особено ярка симптоматика се наблюдава при арестанти и затворници. Целият психотичен епизод се покрива с пълна или частична амнезия. Като всички дисоциативни разстройства завършва с пълно възстановяване на психичното здраве. Пуерилизмът /вдетиняване/ се среща като етап от развитието на псевдодементния синдром или самостоятелно. Поведението на болните е детско, радват се и плачат по детски, говорят с умалителни имена, палави са, упорити са, капризничат, играят с кукли и се забавляват с детски игри и др., но успоредно с това могат да се доловят възрастови особености в жестовете. Множествената личност е твърде рядко срещано дисоциативно разстройство. Изживява се като реално съществуване на две или повече диференцирани личности у един индивид.

Соматоформени разстройства

Тези заболявания се характеризират с повтарящи се, упорити и настойчиви оплаквания от телесно естество. Също така с подчертан стремеж и реализиране на многобройни еднакви или различни медицински изследвания, въпреки че не се установяват никакви заболявания. Характеризират се и с категоричен отказ от психологичните обяснения на медицинския персонал, че нямат никакви увреждания. Към тази група от разстройства се отнасят:

  1. Соматизационно разстройство – соматичните оплаквания са разнообразни – например гастроентеритни усещания, болки, сърбежи, парения, обриви, треперене и др. Редовно се съпътстват с депресивни изживявания. Заболяването има хроничен ход и може да се задържи години наред. Най – често се среща у млади жени.
  2. Хипохондричен синдром – пациентът е убеден безусловно, че боледува от едно или повече заболявания, които се задълбочават и могат да се очакват най–сериозни усложнения. Трудоспособността е значително ограничена, семейството и околните биват манипулирана от мнимо болния. Хипохондрията може да бъде: а/ нормалпсихологична у психично и телесно здрави лица; б/ невротична; в/ свръхценностна ; г/ налудна.

Хипохондричните признаци закономерно се съчетават с депресивно настроение, тревожност, безперспективност относно оздравяването, настойчиво търсене на медицинска помощ. Когато тези черти и особености са трайни се формира хипохондрична личност.

  1. Психогенна вегетативна дисфункция – изразява се с разнообразна и постоянна вегетативна симптоматика. Може да бъде сърдечно – съдова, дихателна, пикочо–полова, както и комбинация от оплаквания от една или повече соматични системи или органи. Симптомите като сърдечна невроза, психогенна хипервентилация, невроза на стомаха, невротична диария могат да се усложняват от действителна вегетативна възбуда като сърцебиене, треперене, изпотяване, усещане за болка , напрегнатост, тежест, парене и др.
  2. Болков синдром без специфична органична причина – в случаите, когато липсва какъвто и да е нормален физиологичен процес или действително соматично нарушение, то тогава е налице не действителна, а психично обусловена болка означавана с термина психалгия. Може да е в следствие от преживяна психична травма или се явява у пациенти с повишена чувствителност и при подходящи стресови обстоятелства, като внимателно изслушване на здравна беседа, неправилно съдържаща описание на клинични симптоми на дадено заболяване, погрешни резултати от медицинско изследване и др. Психалгията се среща у иначе здрави лица.
  3. Други психогенни разстройства на сетивността, на функциите на организма или поведението са психогенна парестезия, психогенен тремор, психогенни полови разстройства и др.

Неврастения (синдром на умора)

До неотдавна неврастенията се е разглеждала като най-честа форма на неврозите. Понастоящем рядко се поставя тази диагноза. Основните симптоми при нея са: постоянна и нарастваща уморяемост, затруднена концентрация на вниманието, обща физическа и психическа слабост и изтощение, главоболие, безсъние, сърцебиене, леки депресивни изживявания, раздразнителност, емоционална неустойчивост,тревожност, страх и др. Днес повечето от лекарите психиатри заменят диагнозата неврастения с депресивна невроза или невротична депресия, тъй като неврастенията редовно се изявява и с депресия.

Разстройства, свързани с храненето

В тази група неврози се включват съзнателното недохранване и значително отслабване (анорексия невроза), както и вълчия глад (булимия), прекомерното напълняване и невротично повръщане.

  • Анорексията невроза може да бъде невинно преходно ограничение на храненето с цел поддържане на приемлива за субекта линия на телостроежа. За психично заболяване се приемат случаите на продължителното (често хронично) избягване на високо калорични храни, в резултат на което настъпва рязка и тежка загуба на теглото. Трябва да се отбележи, че за пациента  това е психологически приемливо и “нормално” поведение. Анорексия невроза се характеризира със седем групи от симптоми: а/ съзнателно, целенасочено намаление на хранителните дажби избягвайки хляба и въглехидратите; б/ прекомерната загуба на телесното тегло достига до физически маразъм; в/ отслабването се предизвиква от самия пациент не само чрез реално или мнимо безапетитие, но и чрез употреба на препарати подтискащи апетита, разхлабителни и диуретични медикаменти; г/ повечето пациенти имат сходна психопатология, имат смътен или по – силно изразен страх от пълнота и обща отпуснатост на тялото, убедеността им в това достига до свръхценни и натрапливи идеи; д/  поради хроничното недояждане настъпват сериозни нарушения в ендокринната система; е/ безапетитието се предшества или по – често последва от траен или преходен вълчи апетит /булимия/; ж/ ако заболяването се развие в детска възраст, то се забавя и спира пубертетното развитие. Упоритият отказ от храна може да прерасне в налудност и понякога води до смърт.

Причините за анорексия невроза все още не са установени. Има различни хипотези. При част от заболелите се поставя и диагноза на вяло протичаща шизофрения.

  • Булимията невроза често се разглежда като етап от анорексията, а не като самостоятелно разстройство. Изявява се с постоянна мисъл за хранене и опасения за нарастващото телесно тегло. Протича с трудно преодолимо влечение към хранене с многобройни преяждания, съзнателно повръщане  след обилно нахранване и използване на очистителни средства. Понякога се заменя с периоди на гладуване. Може да се съчетава ила да се предизвиква от депресия.
  • Преяждането, довело до затлъстяване, е свързано и с други психологични нарушения. Може да възникне при среща със силен стрес  и лечение с невролептици и антидепресанти, но тук липсва психологичен механизъм.
  • Психологично мотивираното повръщане е възможно при анорексия и булимия невроза, при психогенни заболявания, хипохондрична невроза, бременност и др.

Разстройства на съня

Тези разстройства са изключително разнообразни, тъй като почти всяко психично и телесно заболяване води до нарушение на съня.
  1. Безсъние /инсомния/- при него основното оплакване е трудното заспиване и ранното събуждане. За инсомния се приема, ако не се спи поне три пъти седмично в продължение най- малко на един месец. Трайното безсъние обикновено обуславя страх преди лягане, пациента се чувства неразположен, неспокоен, напрегнат, тревожен. Това му състояние още повече влошава инсомнията и се получава порочен кръг, който се отразява на социалното функциониране на личността. По – често се среща при жени и при въэрастни.
  1. Хиперсомния /прекомерна сънливост/ – не се дължи на недоспиване или на друго страдание. Може да се редува с пристъпи на нормален или недостатъчен сън. За хиперсомния се говори след всекидневен удължен сън в течение на месец. Нарича се още психогенна хиперсомния. След събуждане човека се чувства освежен. Извън сънливостта липсват други симптоми от телесно, неврологично или психично естество.
  2. Нарушение на ритъма сън – бодърстване – тук отсъства обичайното за индивида редуване на бодрост и спане. Количеството, качеството и разпределението на съня са неудовлетворителни. Възниква инсомния или хиперсомния. Може да се наблюдава инверсия, което означава частична замяна на нощния с дневния сън. Социалната дейност се смущава.
  3. Сомнамбулизъм – изявява се в ставане от леглото, ходене в стаята или напускане на дома по време на сън в най- дълбоката му трета или четвърта фаза. Трае от минути до половин час. По време на сомнамбулният период погледът изглежда втренчен, но пациентът нищо не забелязва, макар че избягва препятствията. При събуждане няма спомен за преживяното. Наблюдава се в детска и рядко в зряла възраст.
  4. Нощни ужаси – присъщи са на малки деца, преживели силен страх или ужас през деня. През първата трета на нощния сън детето сяда в леглото или хуква плачейки из стаята, но не се събужда. Освен двигателни има и вегетативни смущения – сърцебиене, изпотяване, учестено дишане.
  5. Кошмари – представляват изобилие от неприятни сънища, съдържащи сцени със заплаха за живота, престижа или сигурността на личността. Освен страх и тревожност са възможни изразени вегетативни реакции, но без вик и ставане от леглото. При събуждане разказват с подробности преживяното. Липсва преходна дезориентация. Обуславят се от интензивни психогенни събития.

12мар./21

Паническо разстройство – паник атаки

Паническо разстройство или т.нар паник атаки представлява повтарящи се епизоди на интензивен ирационален страх, паника, тревожност или безпокойство. Паническото разстройство (ПР) се състои от рекурентни, неочаквани панически/тревожни атаки (пристъпи) най-малко един път месечно, придружени от постоянна загриженост за появата на нов пристъп, страх от последствията от нов пристъп.

Проявата на поне 4 от 13-те характерни симптома на паническо разстройство са признак на паник атаки:

(1) палпитации, силно сърцебиене или ускорена сърдечна честота;
(2) изпотяване;
(3) треперене или разтърсване на тялото;
(4) усещания за задух или задавяне;
(5) усещане за задушаване;
(6) болка в гърдите или дискомфорт;
(7) гадене или абдоминален дистрес;
(8) усещане за замаяност, нестабилност, световъртеж или припадане;
(9) дереализация (чувство за нереалност) или деперсонализация (усещане
сякаш за отделяне извън тялото);
(10) страх от загуба на контрол или полудяване;
(11) страх от смърт;
(12) парестезии (вкочаненост или усещания за тръпнене);
(13) студени тръпки или горещи вълни.

За да се постави дигноза паническо разстройство, в рамките на един месец след паническия пристъп трябва да е налице междупристъпна тревожност с очаквания на следващ пристъп или отбягващо поведение.

Паническите атаки имат внезапно начало, обикновено достигат връх към 10-а минута и приключват за около 30 мин, но могат да бъдат и по-кратки (15 сек) или циклични, понякога продължаващи с часове. Те възникват при поне 10% от възрастните годишно, 2 – 3 пъти по-често при жените. При 2 до 3% от засегнатите се развива паническо разстройство. При паническите атаки или пристъпи се изживяват епизоди на силна неконтулируема тревожност. Обикновено те приемат формата на внезапна поява на интензивен страх, придружен от когнитивни и соматични (телесни) явления. Страдащият се опасява, че ще бъде сполетян от някакво нещастие – сърдечна смърт, полудяване или някаква безименна заплаха.

Единична паническа атака не означава задължително паническо разстройство, но често след като е възникнала такава, се изпада в порочен кръг и страхът от паническа атака води до нарастващо безпокойство. В някои от случаите се развива агорафобия и хората започват да избягват места или събития, които предизвикват паническа атака.

Хипнотерапията е изключително ефективен метод за намаляване на честотата и силата на паническите атаки и за трайното им премахване.

12мар./21

Психични разстройства

Психични разстройства са наричани също умствени разстройстваумствени заболявания и психични заболявания. Те представляват поведенчески или умствени състояния, които предизвикват съществени страдания и непълноценност на функционирането на личността.Тези състояния може да са трайни, периодично повтарящи се или еднократни. Известни са множество такива разстройства със силно различаващи се признаци и симптоми.

Психичните разстройства са един от аспектите на психичното здраве. Причините за психическите разстройства често са неясни, като теориите за тях включват наблюдения от различни научни области. Те обикновено се дефинират от съчетание на това как човек се държи, чувства, възприема или мисли. Те може да се свързват с определени зони или функции на мозъка и често зависят и от социалния контекст. В биологическата психиатрия психичните заболявания се разглеждат като разстройства на мозъчните вериги, вероятно дължащи се на сложно взаимодействие между генетични фактори и личен опит.

Културните и религиозни вярвания, както и социалните норми, трябва да се отчитат при поставянето на диагноза. Лечението на психичните разстройства най-често се извършва в психиатричните заведения, а диагностицирането – от психиатри или клинични психолози въз основа на различни методи, като психометрични тестове, често базирани на наблюдения и задаване на въпроси. Психотерапията и психиатричните лекарства са двата основни метода за третиране на психичните заболявания. Други средства са промени в начина на живот, социална намеса и самопомощ.

12мар./21

Афективни разстройства

Афективни разстройства са разстройствата на настроението. Тревожност, депресивност и приповдигнатост на настроението са елементи от клинично значими симптоми на афективните разстройства. Симптомите на тревожност и безпокойство са сред най-разпространените психични симптоми. Според три съвремени изследвания тревожните състояния засягат 2 до 4% мъжете и 3 до 4,5% жените.

Към тази група афективни разстройства, спадат следните нозологични единици:

  • Маниен епизод;
  • Биполярно афективно разстройство;
  • Депресивен епизод;
  • Рецидивиращо депресивно разстройство;
  • Персистиращи разстройства на настроението [афективни разстройства];
  • Други разстройства на настроението [афективни разстройства];
  • Разстройство на настроението [афективно разстройство], неуточнено.

Биполярно разстройство – представлява манийно-депресивно разстройство, съпроводено от висок приток на енергия, неспокойствие, приказливост и неограничен оптимизъм. Обикновено накрая се изпада в тежка депресия. Биполярните разстройства се характеризират с трайни промени в настроението в посока – от потиснатост и тъга или приповдигнатост, експанзивност и раздразнителност.

Депресивно разстройство – включва липса на настроение, загуба на апетит, умора и чувство на вина. Депресивните разстройства се делят на:

  • Голямо депресивно разстройство – характеризира се с един или повече депресивни епизоди, които обикновено са следвани от периоди на съхранено социални и професионално функциониране;
  • Персистиращо депресивно разстройство – характеризира се с трайно потиснато настроение в по-голямата част на деня за срок по-голям от две години;
  • Предменструално дисфорично разстройство – характеризира се с наличието на изразени афективни симптоми по време на последната седмица от менструалния цикъл, които затихват или напълно се разрешават по време на първата седмица след началото на менструацията. Тези симптоми са налице през повечето менструални цикли през последната година и включват изразена лабилност на настроението, раздразнителност, потиснато настроение, тревожност и напрежение. Допълнително налице могат да бъдат понижен интерес към обичайните дейности, трудности в концентрацията, уморяемост, нарушения на съня и апетита, както и физически симптоми – увеличаване и чувствителност на гърдите, ставни и мускулни болки, чувство за подуване и др.

12мар./21

Параноидно личностно разстройство

Параноидно личностово разстройство е част от личностовите разстройства (ЛР). В миналото те са се наричали психопатии, социопатии, характеропатии и др. По същество те са трайни и клинично значими девиации на характера и темперамента.

Психопатите са патологични лъжци

Техните отношения с другите хора са практически дефинирани от манипулация и експлоатация. Психопатът не вижда никаква причина, поради която да бъде честен или грижовен, загрижен за другите хора. Те обикновено са много добри в лъжите, понякога са способни да объркат дори опитни разпитващи. Понеже те са неспособни на срам или страх, езикът на тялото при тях или тонът на гласа им, и други подобни знаци, никога не ги издават, както обикновено се случва с другите лъжещи. Всъщност те абсолютно не се страхуват от това да бъдат хванати в лъжа. Когато те са поставени в ситуация да отговарят на реални въпроси и да се сблъскат с реалните факти, те, без дори да направят пауза, ще преработят своята история така че да пасва на фактите и да изглежда консистентна. Това непрекъснато преработване на тяхната история води до противоречия, които оставят слушателя обърка

Параноидно личностово разстройство се среща по-често сред мъжете. То се проявява с прекалена сензитивност към неуспехи и неудачи, често индивидите не могата да се примирят с тях, преживяват ги многократно и обикновено търсят вината в други лица. Те рядко признават, че са сгрешили и са силно убедени в собствената си правота, което ги кара непрекъснато да спорят. Открояват се със злопаметност спрямо обиди, оскърбления и имат повишена склонност към отмъщение.

Лицата с параноидно личностно разстройство са прекалено мнителни и подозрителни към околните. Най-често тази мнителност е насочена към близките хора, като тя често се съчетава с агресивност, склоност към патологична ревност свръхангажираност с неоснователни обяснения на случващото се наоколо или в света. Индивидите с параноидно личностово разстройство избягват да споделят лични неща, за да не бъдат компрометирани, тъй като се страхуват че информацията ще бъде използвана срещу тях. Смятат, че хората ще ги използват, ще им навредят или измамят. Виждат скрит смисъл или заплаха в добронамерени коментари или благоприятни събития.

12мар./21

Емоционално нестабилна личност

Емоционално нестабилна личност се отличава с изразена тенденция да се действа импулсивно без оглед на последствията в съчетание с неустойчиво и капризно поведение. При тези личности настъпват остри изблици на гняв до насилие или поведенчески избухвания. Обикновено способността да се предвиждат или да се планират нещата е минимална. Хората, които са емоционално нестабилни имтат склонност да са много инпулсивни. Съществуват две основни форми на емоционално нестабилнатата личност:

  • Импулсивен тип – тук доминира емоционалната нестабилност и липсата на контрол над влеченията. Тези личности обикновено се определят като свръхагресивни. Те имат нестабилно отношение към околните. Изблиците на насилие или заплашително поведение(особено при критика от страна на другите) са непрекъснати. 
  • Граничен тип емоционално нестабилна личност – характеризира се с емоционална нестабилност, с неясни или нарушени представи на лицето за себе си, за собствените си цели и вътрешните си потребности. Ценностната им система е неясна, дифузна и променлива. Изпитват непрекъснат страх, че ще бъдат изоставени, а сами отблъскват с поведението си и незачитането на другите, без да го осъзнават.      

Симптомите на емоционално нестабилнa личност включват:

  • импулсивност
  • промени в настроението
  • огромен страх от изоставяне
  • изключително безпокойство и раздразнителност
  • гняв
  • параноя и подозрение към други хора
  • мисли за самоубийство
  • самонараняване
  • бърза промяна на мнението за други хора
  • параноя и непрекъснати подозрения към други хора
  • чувства на празнота, безполезност и безнадеждност

Към емоционално нестабилна личност спадат агресивна личност, гранична личност и експлозивна личност.