17сеп./21

Защо да потърсите помощ от психолог

Споделянето на болката с психолог, който би те изслушал и разбрал без да те съди е безценна помощ. Това е вид разтоварване на душата и освобождаване на място в нея за позитивни мисли и чувства. Ако човека, на който споделяме е доверен психолог, тогава облекчението е още по-голямо. Психологът консултант посочва различна гледна точка, чрез която можем да погледнем на света от различен ъгъл и да се самоусъвършенстваме. В днешно време много хора живеят дисфункционално, без да го осъзнават. При такова функциониране, рано или късно се появяват здравословни соматични или психични проблеми. Тези проблеми пречат на любовта и щастието да ни завладеят и да осмислим нашето съществуване. Създадени сме така, че всеки човек носи любовта в сърцето си.

Раждаме се чисти и невинни

Впоследствие различни обстоятелства ни разочароват и променят. Защитаваме се като се затваряме в себе си. По този начин ставаме черногледи и затваряме сетивата си за истинската красота на живота. Трудните моменти спохождат всички. Няма човек, който да живее само в радост и щастие. Но не тревогите ни отдалечават от радостта, а това, че ние не я допускаме.

Хората не се травмират самите ситуации, в които попадат или им се случват. Травмират се от значението, което те самите им придават.

Когато това значение е негативно, човекът преживява негативни емоции, т.е. емоционалния отговор винаги е резултат от интерпретацията на събитието. Всеки отделен човек мисли по свой начин. Когато има емоционален проблем, го вижда само от своята гледна точка. Консултативната психология предлага и алтернативни начини на  мислене. Това е много важен момент, защото наличието на алтернативни начини на мислене означава възможност за избор. Колкото повече са алтернативите, толкова по-голяма е възможността за избор. Оттук е толкова по-голяма вероятността проблема да се реши по най-добрия начин.

02сеп./21

Когнитивно реструктуриране

Когнитивно реструктуриране или преобразуване е методът по който можем да повлияем в положителна насока на нашите мисли. Принципът му на действие е свързан с взаимосвързаността на мислите и емоциите. Те пък са двупосочно свързани с телесните усещания – мислите могат да водят до емоции и емоциите водят до мисли.

Всяко от тях може да води до телесни усещания или телесните усещания да водят до тях. Следователно цялостното ни преживяване за дадена ситуация може да се повлиява по 2 начина. Единият – от мисленето и/или емоциите да се повлиява възприятието за преживяването (перцептивната рамка) и по този начин да се променя и дадения емоционален оттенък, което пък да се отразява до известна степен на телесните усещания и ги променя.

Другият начин в посока от тялото и поведението към мислите и емоциите. Когнитивно реструктуриране се използва за преобразуване и идентифициране на автоматични мисли (плод на базисните вярвания) чрез съзнателна намеса (вътрешен диалог, който се осъществява в съзнанието) променяйки емоционалната реакция спрямо външния или вътрешен факт. По този начин ние съзнателно можем да променим нашата нагласа в положителна посока, за да намалим тревожността и безпокойството. Целта на тази публикация е да ни напомни, че отговорността за доброто настроение е преди всичко наша. Не трябва да се забравя и факта, че то е заразно и можем да променим и нечие друго в положителен смисъл. Аз реших да направя точно това! А вие?

30авг./21

Интроверт и Екстроверт

Още през 1921 г. в своята работа „Психологически типове“ знаменитият психолог Карл Густав Юнг е разделил човека на интроверт и екстроверт. По неговото определение интровертът обърнат към себе си и възприема реалността индиректно, през призмата на своя вътрешен свят. При екстровертите поведението основно се мотивира от външни стимули. През 50-те години на миналия век психологът Ханс Айзенк е доразвил теорията на Юнг. Той е смятал, че интровертите се различават от екстровертите с повишената си чувствителност към външните стимули. Съвременната наука потвърди неговите идеи, но направи няколко важни допълнения.

4 вида интроверсия

Дълго време научните дефиниции не можаха да предадат пълното описание на образа, който хората получават, когато чуят думата „интроверт“. Също и как се чувстват самите интроверти. Досега може би най-пълното и точно описание е това, дадено от психолога Джонатан Чийк от Уелсли Колидж. Обобщавайки научните теории и изследвания, той идентифицира четири типа (или прояви) на интровертност – социална, умствена, тревожна и сдържана:

1. Социален интроверт – човек, който предпочита да общува в малки групи от хора или да прекарва времето си сам. В същото време социалната интровертност не може да се отъждестви със срамежливостта. В този случай ограничаването на социалните контакти е съзнателен избор, а не проява на социална тревожност.

2. Мислещ интроверт. Човек, който е съсредоточен върху вътрешния си свят, склонен да размишлява и анализира своите действия, мисли и емоции. Той винаги пропуска външните стимули през своя филтър на рефлексия. Често е в света на фантазиите и винаги е пълен с идеи.

3. Тревожен интроверт. Те са единствения вид, който се характеризира с действителна неприязън към социалното въздействие. За разлика от социалните интроверти, този тип хора избягват контактите, защото се чувстват несигурни относно своите социални умения. В същото време нивото им на тревожност не намалява, когато останат сами със себе си. Този вид интроверти са перфекционисти. Техните мозъци работят интензивно, което ги прави склонни към прекалено обмилсяне на всичко и непрекъснато съмнение в себе си. Те са постоянно преследвани от мисли за проблеми – минали, настоящи и бъдещи. Въпреки, че са високо интелигентни и много чувствителни, те срещат изкючително силни проблеми при взаимодействието си с другите хора.

4. Сдържан интроверт. Човек, който се опитва да не се поддава на емоциите си и избягва всичко ново. Той мисли предварително за думите и действията си, въздържайки се от спонтанност. Те са най-внимателните в категорията на интровертите, а също и най-предпазливите. Трудно е за такъв човек да опитва нови неща, а също и да се обвърже със сериозни ангажименти. Но направят ли го, обикновено е за цял живот.

Естествено гореизброените характеристики за интроверт и екстроверт са само най-основните. Степента на тяхната проява при интровертите варира индивидуално.

Доказано е , че сред интровертите има по-малко импулсивни хора. Очевидно това се дължи на някои техни невробиологични особености. В японски учени са установили, че в сравнение с екстровертите, интровертите имат повече сиво вещество в областите на мозъка, отговорни за мисленето и планирането. Това има своите плюсове и минуси. Рискът от нерационални действия е по-малък, но вероятността от развитие на тревожност и депресия е по-висока.

Друго изследване потвърждава теорията на Айзенк, че интровертите са по-чувствителни към външни стимули. За да се почувстват емоционално притеснени на тях са им нужни доста по-малко външни стимули. Всичко това е възможно да е свързано с невротрансмитера допамин. Чрез него мозъкът ни възнаграждава с чувство за удовлетворение за определени наши действия. По този начин ни насърчава да ги повтаряме. Експеримент е показал, че интровертите произвеждат няколко пъти по-малко допамин от екстровертите в отговор на парична печалба в три от шестте мозъчни области, отговорни за възнаграждението.

Това не означава, че интровертите са напълно безразлични към социалния контакт. Явно те изпитват по-малко удоволствие от общуването и не се нуждаят от него толкова, колкото екстровертите. Екстровертите се опитват да разширят кръга си от контакти, за да си осигурят възможно най-голяма социална стимулация. Интровертите имат достатъчно стимули, които получават, когато са сами със себе си или в малки познати компании.

Интроверт и екстроверт по отнощение на щастието

Интровертите могат да увеличат нивата си на щастие, ако от време на време се държат като екстроверти.

Изследванията показват, че нивото на удовлетвореност от живота сред интровертите е много по-ниско, отколкото сред екстровертите. Може би причината за това е склонността им към руминация. Това е „превъртане“ на едни и същи болезнени мисли, свързани с миналото или най-лошите сценари за бъдещето. Всичко това може да доведе до тревожност и депресия.

В некомуникативността се крие слабостта и силата на интровертите

По начина на мислене интровертите са по-ориентирани към себе си. Оттук и стереотипните представи, че за интровертите не са подходящи занимания, предполагащи напреднали комуникативни умения. Всъщност всичко не е толкова еднозначно. Липсата на комуникативни умения сред интровертите се компенсира от повишеното им внимание и аналитичните им способности.

Пример за друг стереотип е, че липсата на комуникация води до неумението да се разберат и ценят хората. Всъщност е точно обратното. Както са установили учени от Йейлския университет, интровертите са по-добри в анализирането и оценяването на хората, отколкото екстровертите. Екстровертите изразходват цялата си енергия за установяване на комуникация с максимален брой хора. Интровертите в своите контакти се фокусират върху наблюдение и анализ. Освен това на интровертите им помага склонността към саморефлексия. Благодарение на познанията за собствената си психология, те често отгатват мотивите на другите хора.

23авг./21

Депресия

В повечето случаи на депресия се наблюдават широк спектър от физически симптоми като изтощение, безсъние, главоболие, намален или прекомерен апетит, както и запек. За настоящата публикация се позовах на книгата на Деби Шапиро “Тялото ви говори.”

Там авторката отбелязва, че депресията поразява едновременно тялото и ума. поражда уморено, летаргично, тежко чувство, загуба на виталността и енергията или болка в мускулите, безнадеждност или чувство за безполезност и неадекватност, вина, срам, тревога и безпомощност. Освен психоемоционалните причини за депресията, несъмнено има хормонални и други екологични фактори, които играят  немалка роля. Вътрешната причина се дължи на стреса от дълбоко стаените, непреодолени чувства или травми Те се потискат или заглушават в стремежа да бъдат изтласкани.

Думата “депресия” идва от латинското deprimo , т.е “потискам” или “потушавам”. Причините могат да включват натиск от страна на деспотични родители да пожънеш успех; срам, породен от сексуално насилие; копнеж за преодоляване на насилствени или агресивни наклонности, които се превръщат в чувство за вина. Или чувство за малоценност , което води до неспособност за справяне с живота.

Депресията може да се дължи на загуба на любим човек или на травматично изживяване. Или на събития, които пораждат безнадеждност, отчаяние или загуба на смисъл в живота. Без смисъл битието става безцелно. Депресията е начин да се предадеш без да умираш, отчаян и безмълвен вик за помощ. 

Лечението на депресията цели да се сприятрлим със себе си, така че да се свържем отново с духа си, с истинското призвание и да открием една дълбока радост, която не зависи от външните условия, а се поражда вътре в нас. 

12авг./21

Човешката личност

Човешката личност е една сложна система, която се развива от  уникални архетипи (част от структурата на несъзнавания свят, където през генома идва опита, мислите, моралните възгледи, поведенчески действия на дедите ни) или патерни, модели на мисли, чувства и поведение, които са относително устойчиви във времето и ситуациите. В човешката личност се съдържат всички когнитивни модели на мисли, чувства, волева организация на поведението. Те имат устойчивост във времето и в конкретните ситуации, но стъпка по стъпка могат да се променят. 

Тази промяна обикновено се осъществява под влияние на външните въздействия, но също така и под влияние на вътрешното желание на човек да се променя. Затова човекът може да се нарече най-великото сътворение в космическото пространство и на Земята. Тази осъзнатост за промяна го кара да се развива, да харчи психична енергия и да се самоусъвършенства.

Колкото повече психична енергия се изразходва за развитие (процес на мислене, емоции, волева организация на поведението, подобрение на действия и умения), толкова повече хората се чувстват щастливи.

Това е принципа на удоволствието. Необходимо е непрекъснато интензивно психично развитие. Когато човек спре да изразходва психичната си енергия спира и психичното удоволствие.

Деструктивните процеси също харчат психична енергия и минават през деструктивни болезнени разрушителни емоции. Това е свързано е с хормоните. Важно е психичната енергия от кои хормони е катализирана. Ако е катализирана от адреналин, норадерналин, кортизол се попада в “капана” на гнева, агресията, страха и тревогата. Това разболява и убива човека.

Ако катализатора са опиоидните хормони – серотонин, ендорфин, енкефалин, окситоцин, допамин, психичната енергия е катализирана позитивно, чувстваме се удовлетворени и радостни. Преодоляват се лесно болестите и човек е здрав и щастлив. 

Големият регулатор тук е ума. Поради тази причина помощта от психолог е за избрани хора, такива, които имат умението да разберат този процес.   

Основната цел на психологичното консултиране е индивидите да се променят към нещо полезно за техния живот,  да станат по-успешни, по-удовлетворени. Годността за промяна обаче е различна при различните хора, затова е важно психологът консултант да може да я отчете. По този начин ще бъде наясно в каква степен промяната може да се осъществи при конкретния човек.

29юли/21

Дихателна терапия

Дихателна терапия – дихателният процес се осъществява автоматично от вегетативната нервна система, която е автономна. Ние дишаме автономно – без никакво съзнателно усещане. Начинът, по който дишаме обаче съответства пряко на нашите емоции. Например състоянията на страх или стрес обикновено се съпътстват от плитко, накъсано дишане високо в гърдите; докато спокойните и отпуснати състояния се съпровождат от по-дълго, по-дълбоко дишане, съсредоточено в корема. Често ли се задъхвате, когато сте тъжни или ядосани?

Гневът прави дишането плитко и ускорено, докато при страх затаяваме дъх и дишаме много бързо. Тъгата ни кара да преглъщаме и да се задъхваме, а дишането ни става неравномерно.

Когато дишаме дълбоко, гърдите се отварят – както, когато изпитваме радост и щастие и се освобождаваме от всякакво вътрешно напрежение. Както е писал някога Кариба Еккен, суфи от VII век:

„Ако искаш да постигнеш спокоен дух, първо регулирай дишането си, защото когато то е овладяно, сърцето ще бие в покой; но ще бъде тревожно, когато дишането е накъсано. Ето защо преди всичко регулирай дишането си, от което настроението ти ще се подобри, а духът – успокои.“

Дихателна терапия – ние можем преднамерено да предизвикаме по-спокойно и релаксирано състояние като променяме съзнателно начина си на дишане и преминаваме към по-дълбоко „коремно дишане“. Това облекчава нервната система и се отразява на цялостната ни физиологическа реакция на стреса, като успокоява едновременно тялото и ума. Развиването на съзнание за дишането и овладяване на дихателните техники са важни инструменти в лечението, които освобождават стреса преди да се превърнал във физическо смущение.

21юли/21

Житейските капани

Измъчени ли сте от отношенията си с хора, които са егоистични и студени? 

Имате ли усещането, че дори и най-близките ви хора не ги е грижа за вас или не ви разбират достатъчно?

Усещате ли, че сте някак дефектен в своята същност и че всеки, който ви опознае истински, няма да ви обича или приеме?

Поставяте ли потребностите на други хора пред вашите, така че нуждите ви никога не са удовлетворени или дори спирате да разпознавате какви са те всъщност?

Страхувате ли се, че ще ви сполети нещо лошо, така, че дори и леко възпаленото гърло предизвиква у вас ужас от наличие на тежко заболяване?

Намирате ли, че независимо колко обществено признание или социално одобрение получавате, все още се чувствате нещастен, непълноценен или незаслужаващ?

Страхувате ли се да покажете пред другите кои сте наистина, защото мислите, че могат да ви отхвърлят?

Чувствате ли се неадекватни в сравнение с хората около вас?

Жертвате ли почивката и забавленията си, опитвайки се винаги да направите най-доброто?

Ако отговаряте положително на някои от тези въпроси, то вие сте хванати в житейските капани!

Житейският капан е модел, който се формира през детството и се отразява на целия живот. Той започва с нещо, което е било лошо за нас, породено от отношенията с нашите семейства или с другите деца. Били сме изоставени, критикувани, прекомерно предпазвани, малтретирани, изкючвани или лишавани – т.е били сме увредени по някакъв начин. По този начин житейските капани стават част от нас. Дълго след като сме напуснали дома,  който сме израснали, продължаваме да създаваме ситуации, в които сме малтретирани, пренебрегвани, отхвърляни или контролирани и в които не успяваме да постигнем най-желаните си цели.  

Житейските капани определят начина, по който мислим, чувстваме, действаме и се отнасяме към другите. Те отключват силни чувства като гняв, тъга и тревожност. Дори, когато изглежда, че имаме всичко – социален статус, идеален брак, уважение от хората близо до нас, успех в кариерата, ние често не можем да се насладим на живота или да вярваме в постиженията си. 

В книгата “Преоткрий живота си”, авторите Джефри Е. Янг и Джанет С. Клоско са описали единадесет житейски капани:

  1. Изоставяне. Житейският капан “Изоставяне” е чувството, че хората, които обичате, ще ви изоставят и накрая ще се окажете емоционално изолиран завинаги. Независимо дали чувствате, че близките ви ще умрат, ще напуснат дома завинаги или ще ви изоставят, вие някакси усещате, че накрая ще останете сам. Поради това убеждение може би прекалено много се вкопчвате в близките си хора. По ирония по този начин всъщност ги отдалечавате от себе си. Може да се чувствате силно разстроен или гневен дори при естествени раздели. 
  2. Недоверие и злоупотреба. Житейският капан ”Недоверие и злоупотреба” е очакването, че хората ще ви наранят или ще злоупотребят с вас по някакъв начин – ще ви изневерят, излъжат, манипулират, унижат, наранят физически или ще се възползват от вас по някакъв начин. Ако сте в този житейски капан, вие се криете зад стена от недоверие, за да се защитите. Не допускате хората твърде близо. Мнителен сте относно намеренията на другите и сте склонен да предполагате най- лошото. В очакване сте хората, които обичате да ви предадат. Или направо избягвате взаимоотношенията, или формирате повърхностни отношения, в които всъщност не се отваряте към другите, или формирате взаимоотношения с хора, които ви третират лошо, и после усещате гняв и отмъстителност към тях.
  3. Зависимост. Ако сте хванат в житейския капан “Зависимост”, вие се чувствате неспособен да се справите компетентно в ежедневния живот без значима помощ от страна на другите. Зависим сте от другите като от патерица и се нуждаете от постоянна подкрепа. Най-вероятно като дете са ви карали да се чувствате некомпетентен, когато сте се опитвали да отстоявате независимостта си. По тази причина като възрастен търсите силни фигури, от които да сте зависим и да им позволите да направяват живота ви. 
  4. Уязвимост. При житейски капан “Уязвимост” вие живеете в страх, че някакво бедствие (природно, криминално, медицинско или финансово) може да ви сполети всеки момент. Не се чувствате в безопасност в света. Ако имате този житейски капан като дете са ви карали да чувствате, че светът е опасно място. Вероятно родителите са ви предпазвали прекомерно, тъй кат твърде много са се безпокояли за вашата безопасност. Вашите страхове са прекомерни и нереалистични, но въпреки това ги оставяте да контролират живота ви и хабите енергията си, за да проверявате непрекъснато дали сте в безопасност.
  5. Емоционална депривация. “Емоционална депривация”  е убеждението, че потребността ви от любов никога няма да бъде удовлетворена адекватно от другите хора. Смятате, че никой не го е грижа истински за вас, или че никой не разбира как се чувствате. Привлечен сте от студени и отзивчиви хора или вие сте студен и отзивчив, което води до формирането на незадоволителни за вас взаимоотношения. Чувствате се измамеми се люшкате между тов ада сте гневен и да се чувствате самотен и наранен. По ирония вашия гняв само отдалечава хората от вас, а това поддържа вашата постоянна депривация.
  6. Социално изключване. “Социално изключване” е по отношения на вашата свързаност с приятели и групи. То ви кара да се чувствате различен и изолиран от останалия свят. Ако сте в този житейски капан, то най-вероятно като дете сте се чувствали изолиран от връстниците си. Не сте принадлежали към група от приятели. Може би сте имали някакви особености, които са ви карали да се чувствате различен. Като възрастен вие поддържате житейския си капан основно чрез избягване. избягвате социализиране в групи и сприятеляване. 
  7. Дефектност. При “Дефектност” вие се чувствате вътрешно дефектен и пълен с недостатъци. Вярвате, че генерално сте недостоен за обичта на тези, които се доближат достатъчно до вас и узнаят истинската ви същност. Притеснявате се, че тогава вашата дефектност ще бъде разобличена. Като дете най-вероятно в семейството ви сте бил унижаван за това, което сте и критикуван за вашите недостатъци. Обвинявали сте себе си – чувствали сте се недостоен да бъдете обичан. Затова като възрастен се страхувате от любовта. Трудно ви е да повярвате, че хората, които са близо до вас, ви обичат и очаквате отхвърляне. 
  8. Провал. Провалът е убеждението, че сте неадекватен по отношение на постиженията в училище, на работа и в спорта. Чувствате, че сте провален в сравнение със своите връстници. като дете са ви карали да се чувствате по нисш по отношение на постиженията си. Може да сте имали училищни затруднения или проблем с дисциплината, който да ви е попречил да постигнете важни умения. Смятали сте, че другите деца винаги са били по-добри от вас. Наричали са ви “глупав”, “бездарен” или  “мързелив” . като възрастен поддържате житейския си капан, като преувеличавате степента на провал и действате по начини, гарантиращи вашия провал. 
  9. Подчинение. При житейския капан “Подчинение” вие жертвате вашите собствени нужди и желания, за да угодите на другите или удовлетворите техните нужди. Позволявате на другите да ви контролират. Правите това или поради вина, че ще нараните другите, ако се поставите на първо място, или от страх, че ще бъдете наказан или изоставен, ако не се подчините. Като дете някой близо до вас, може би родител ви е подчинил. Като възрастен вие многократно влизате в отношения с доминиращи и контролиращи хора и им се подчинявате. 
  10. Неумолими стандарти. Ако сте в този житейски капан, вие имате изключително високи изисквания към себе си. Слагате прекомерно ударение на статуса, парите, постиженията, красотата, реда или признанието за сметка на щастието, удоволствието, здравето, усещането за реализиране и удовлетворяващите взаимоотношения. Вероятно прилагате вашите строги стандарти и спрямо другите хора и сте много осъждащи. Като дете от вас се е очаквалo да бъдете най-добрият и ви е казвано, че всичко друго би било провал. научили сте, че нищо от това, което сте правили, не е било достатъчно добро. 
  11. Привилегированост. Този от житейските капани е свързан със способността да се възприемат реалистичните граници на живота. Хората, които имат този житейски капан се чувстват специални. Те настояват, че могат незабавно да казват, да правят или да получават каквото поискат. Пренебрегват онова, което другите смятат за разумно, не преценяват какво е действително осъществимо, както и времето или търпението, които обикновено се изискват, включително и нямат усет каква е цената за другите. Имат трудности със самодисциплината. Мнозина от хората попаднали в житейски капан “Превилигированост” са били глезени в детството. От тях не се изисквало да показват самоконтрол или да приемат ограниченията, които са се поставяли на другите деца. Като възрастни все така се разгневяват, когато не получават това, което искат. 

Сега вече най-вероятно имате идея кои от житейските капани се отнасят за вас. За да се избавите от тях, е необходимо да потърсите услугите на квалифициран психолог, който ще ви помогне в тази трудна за самостоятелно решаване задача, защото житейските капани имат три централни характеристики:

  1. Те са повтарящи се целия живот;
  2. Те са саморазрушителни;             
  3. Те се борят за оцеляване.
09юли/21

Психотерапията

„Психотерапията не е това, което си мислите…“

Психотерапията не е изцеление на болката; не е ръководене от мъдър съветник; нито е разговор между добри приятели. Това не е придобиване на езотерични знания; не е демонстрация на грешките на един човек. Това не е нова религия.

  • Тя е ЗА ТОВА КАК ВИЕ МИСЛИТЕ.
  • Тя обръща внимание на незабележимото в начина, по който мислите.
  • Тя прави разлика между това, за което мислите и това как го милите.
  • Тя се интересува не толкова от търсенето на причините, обясняващи това, което правите, колкото от значението, което има за Вас това, което правите.
  • Тя е насочена към осмислене на трудностите във Вашите цели и Ви помага да откриете скритите у Вас способности за преодоляването им.
  • Тя дава възможност да се погледне и приеме отблясъка на това непреходно нещо, което се явява ВАШАТА СЪЩНОСТ.

Тя е осмисляне на това как живеете със себе си в даден момент.

Из „Изкуството на психотерапевта“

Джеймс Бугентал (James Bugental)

В книгата си „Психологична психотерапия“ Професор Иванка Бончева описва психотерапията като метод, който в буквален превод означава терапия на душата и лекуване на душевни проблеми. Тя е помощ за спавяне с нежелани смущения на мислите, чувствата, преживяванията и действията на човек. Психотерапията ни помага да се справим със своите страхове, притеснения и тревоги, както и за отстраняване на редица психични(главно функционални) разстройства. Психотерапията е нужна и тогава, когато психичната дейност на страдащия има своето допълнително увреждащо тялото въздействие, например при психосоматичните или тежко протичащи соматични болести.

18юни/21

Семейно консултиране

Най-честите проблеми, които се нуждаят от семейно консултиране са:

  • по повод различните виждания за семейните отношения;
  • конфликти по повод на съпружеските роли и задължения;
  • сексуални проблеми;
  • проблеми с децата;
  • заболяване;
  • безработица;
  • изневери и др.

Последствията са депресия, тревожност, хронична болка, фобии, натрапливи мисли. Много често причините за горните състояния не могат да се обяснят с непосредствения ни житейски опит или с химичен дисбаланс на мозъка.

За да се помогне в такива ситуации е необходимо семейно консултиране.

Неговта цел е да открие причините, които пораждат дисбаланса в семейството и да ги преработи така, че да не оказват негативно въздействие върху семейните отношения.


Последните научни изследвания потвърждават, че травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни.

Поколение след поколение се възпроизвеждат определени модели – алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости. Сякаш сме обречени да повтаряме грешките на своите предшественици и да преживяваме
като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът, получил травмата, е починал, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.

Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за тази мрачна наследственост?

Когато се работи по проблеми, отнасящи се до семейството, неизбежно се намесват представи и преживявания, възникнали в детството в родното семейство. Това са възприемането на случващото се, чувствителността към отделни аспекти на семейния живот, реакциите към мненията и поведението на членовете на семейството, както и техните очаквания.

Семейното консултиране е трансформиращ подход към разрешаването на дългогодишни проблеми и трудности, причините за които в повечето случаи са неосъзнати.

09юни/21

Стресът – „Когато тялото казва НЕ“

Ханс Селие пише в „Стресът на живота“: „между одушевената и неодушевената материя и сред отделните същества съществува постоянно взаимодействие, което е започнало още в зората на живота“. Отношенията ни с другите хора – особено емоционалните – въздействат във всеки един миг върху биологичните ни функции по безбройни и едва осезаеми начини. Познаването на сложния баланс между нашите психологични процеси, емоции и физиология (психосоматика) е решаващо за здравето ни.

Медиците обикновено го разглеждат като особено напрегнати, но изолирани събития. Например внезапната загуба на работа, разтрогването на брак или смъртта на близък. Наистина, изброените примери са значими и докарват стрес на мнозина. Съществуват и хронични ежедневни дразнители, които могат да бъдат далеч по-коварни. Те могат да доведат до дълготрайни и вредни за организма последствия. Стресовете, които се зараждат в самите нас, си взимат дължимото, без това да ни изглежда като нещо необичайно.

За привикналите към високи нива на вътрешен стрес още от най-ранно детство всъщност липсата му предизвиква безпокойство, скука или чувство за непълноценност. Ханс Селие е установил, че е възможно и пристрастяване към стресовите хормони като адреналина и кортизола. За такива хора стресът е нещо желано, а отсъствието му – мъчително.

Когато някой се описва стресиран, той обикновено говори за нервна възбуда. Тя бива причинена от напрегнати обстоятелства, най-често свързани със службата, семейството, приятелския кръг, финансовото или здравословното състояние. Но опънатите нерви не са определение за стреса, нито пък, ако трябва да сме изчерпателни, се усещат непременно в ситуации на стрес.

Според определението на автора на книгата „Когато тялото казва не“ – Габор Мате, стресът не е въпрос на субективно възприятие. Той е установима поредица от обективни физиологични процеси в тялото, включващи мозъка, хормоналната и имунната система, а също и някои органи. Както животните, така и хората могат да го изживяват, без да го осъзнават.

Какво все пак е стресът?

Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено. Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса.

В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп.

Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе.

Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека. Възможно е и да си мисли, че е стресиран по „добър“ начин.

Преживяването на стрес преминава в три компонента:
  • Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още стресор. 
  • Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът.
  • Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.

Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне всичко около себе си в злато.

От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува.

Макар и материално осигурен,  опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.

Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория.

Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: 
  • в хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; 
  • засегнати в имунната система са далакът, тимусът и лимфните жлези; 
  • чревните стени на храносмилателната система. 

В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото. От мозъка до имунната система и от костите до червата.

С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични проверки и балансиране. Чрез нея тялото организира своята реакция на стрес. Първата задача на този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в безопасни граници.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича ендокринна ос.

Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните състояния, които ще разгледаме в по-нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.

Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като, да речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи количества. Вследствие на това, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до развитието на остеропороза.

Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно. Въпреки факта, че то включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие,

„дори непълното скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“.

Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система. Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка.

За да се запази вътрешното ни равновесие, т,нар хомеостаза, е нужно адекватно противодействие на стреса.

Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини хипергликемия, Диабетна кома (при продължителна хипергликемия) ; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата.

Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното.

Емоционалният усет изисква от нас:
  • Способността да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.
  • Възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.
  • Умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.
  • Да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.

Налага се да развием този усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Наравно с това обаче е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.