18юни/21

Семейно консултиране

Най-честите проблеми, които се нуждаят от семейно консултиране са:

  • по повод различните виждания за семейните отношения;
  • конфликти по повод на съпружеските роли и задължения;
  • сексуални проблеми;
  • проблеми с децата;
  • заболяване;
  • безработица;
  • изневери и др.

Последствията са депресия, тревожност, хронична болка, фобии, натрапливи мисли. Много често причините за горните състояния не могат да се обяснят с непосредствения ни житейски опит или с химичен дисбаланс на мозъка.

За да се помогне в такива ситуации е необходимо семейно консултиране.

Неговта цел е да открие причините, които пораждат дисбаланса в семейството и да ги преработи така, че да не оказват негативно въздействие върху семейните отношения.


Последните научни изследвания потвърждават, че травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни.

Поколение след поколение се възпроизвеждат определени модели – алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости. Сякаш сме обречени да повтаряме грешките на своите предшественици и да преживяваме
като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът, получил травмата, е починал, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.

Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за тази мрачна наследственост?

Когато се работи по проблеми, отнасящи се до семейството, неизбежно се намесват представи и преживявания, възникнали в детството в родното семейство. Това са възприемането на случващото се, чувствителността към отделни аспекти на семейния живот, реакциите към мненията и поведението на членовете на семейството, както и техните очаквания.

Семейното консултиране е трансформиращ подход към разрешаването на дългогодишни проблеми и трудности, причините за които в повечето случаи са неосъзнати.

09юни/21

Стресът – „Когато тялото казва НЕ“

Ханс Селие пише в „Стресът на живота“: „между одушевената и неодушевената материя и сред отделните същества съществува постоянно взаимодействие, което е започнало още в зората на живота“. Отношенията ни с другите хора – особено емоционалните – въздействат във всеки един миг върху биологичните ни функции по безбройни и едва осезаеми начини. Познаването на сложния баланс между нашите психологични процеси, емоции и физиология (психосоматика) е решаващо за здравето ни.

Медиците обикновено го разглеждат като особено напрегнати, но изолирани събития. Например внезапната загуба на работа, разтрогването на брак или смъртта на близък. Наистина, изброените примери са значими и докарват стрес на мнозина. Съществуват и хронични ежедневни дразнители, които могат да бъдат далеч по-коварни. Те могат да доведат до дълготрайни и вредни за организма последствия. Стресовете, които се зараждат в самите нас, си взимат дължимото, без това да ни изглежда като нещо необичайно.

За привикналите към високи нива на вътрешен стрес още от най-ранно детство всъщност липсата му предизвиква безпокойство, скука или чувство за непълноценност. Ханс Селие е установил, че е възможно и пристрастяване към стресовите хормони като адреналина и кортизола. За такива хора стресът е нещо желано, а отсъствието му – мъчително.

Когато някой се описва стресиран, той обикновено говори за нервна възбуда. Тя бива причинена от напрегнати обстоятелства, най-често свързани със службата, семейството, приятелския кръг, финансовото или здравословното състояние. Но опънатите нерви не са определение за стреса, нито пък, ако трябва да сме изчерпателни, се усещат непременно в ситуации на стрес.

Според определението на автора на книгата „Когато тялото казва не“ – Габор Мате, стресът не е въпрос на субективно възприятие. Той е установима поредица от обективни физиологични процеси в тялото, включващи мозъка, хормоналната и имунната система, а също и някои органи. Както животните, така и хората могат да го изживяват, без да го осъзнават.

Какво все пак е стресът?

Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено. Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса.

В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп.

Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе.

Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека. Възможно е и да си мисли, че е стресиран по „добър“ начин.

Преживяването на стрес преминава в три компонента:
  • Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още стресор. 
  • Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът.
  • Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.

Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне всичко около себе си в злато.

От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува.

Макар и материално осигурен,  опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.

Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория.

Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: 
  • в хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; 
  • засегнати в имунната система са далакът, тимусът и лимфните жлези; 
  • чревните стени на храносмилателната система. 

В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото. От мозъка до имунната система и от костите до червата.

С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични проверки и балансиране. Чрез нея тялото организира своята реакция на стрес. Първата задача на този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в безопасни граници.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича ендокринна ос.

Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните състояния, които ще разгледаме в по-нататъшните глави. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.

Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като, да речем, астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи количества. Вследствие на това, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до развитието на остеропороза.

Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно. Въпреки факта, че то включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие,

„дори непълното скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“.

Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система. Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка.

За да се запази вътрешното ни равновесие, т,нар хомеостаза, е нужно адекватно противодействие на стреса.

Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини хипергликемия, Диабетна кома (при продължителна хипергликемия) ; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата.

Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното.

Емоционалният усет изисква от нас:
  • Способността да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.
  • Възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.
  • Умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.
  • Да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.

Налага се да развием този усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Наравно с това обаче е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.

08юни/21

Щастие

Две големи открития бяха направени относно щастието в последните деситилетия:
Първото е, че нивото на щастие на човека в голяма степен е наследствено предопределено.
Второто откритие гласи, че нивото на щастие на отделния индивид не зависи толкова много от външни фактори, колкото от вътрешната му нагласа към самоусъвършенстване.

Една от най-важните идеи в позитивната психология е „формулата на щастието“:

Щ=Н+У+С, където нивото на щастие (Щ) е функция от наследственото биологично предопределеното ниво (Н) + условията на живот (У) + съзнателните дейности (С), с които човек се заема и му носят удоволствие и удовлетворение.

Това удоволствие може да бъде два вида: физическо (храна,секс) и пълното потапяне в дадена дейност. Тази дейност трябва да представлява предизвикателство, но съществременно да е по възможностите на индивида. А източник на удовлетворение са дейности, които ни ангажират напълно. Те изтъкват силните ни страни и ни позволяват да загубим съзнателно усещане за себе си.

Всяко човешко същество трябва се стреми да организира ежедневието и средата си по начин, който да увеличи както удоволствието, така и удовлетворението си!

Щастието е нещо, което всъщност зависи от нас самите.То е състояние на ума и е следствие на нашия мироглед и вътрешната ни настройка относно живота. За да се чувстваме истински щастливи е необходимо преди всичко да се харесваме, да се обичаме и да се грижим за себе си. Грижата включва не само физическата форма, но и психическата. Не случайно е казано „Здрав дух, в здраво тяло“. Освен да харесваме себе си е необходимо да харесваме и другите. Това е връзката, която правим към външния свят – любов към себе си и към другите. Великият психолог и психотерапевт Карл Роджърс казва:

„Хората са също толкова прекрасни, колкото са и залезите. Ако ги оставите да бъдат. Когато гледам залез, не мога да си кажа, че омекотявам малко оранжевото в десния ъгъл. Не се опитвам да контролирам залеза. Гледам със страхопочитание как се разгръща.“

27май/21

РЕВНОСТ

РЕВНОСТТА УБИВА ЛЮБОВТА

В английския език думата „jealousy“ се употребява едновременно за ревност и за завист. Това ги прави синоними. Ревнуваме, когато завиждаме и искаме нещо или някой само за себе си, защото се тревожим, че не сме достойни за него и ще ни го отнеме някой по-добър от нас.

Ревност е емоционална реакция, която се състои в съмнение, неприятно раздразнение и гняв относно опасността да ни бъдат отнети вниманието и любовта на значимия човек.

Тази реакция има биологична функция, която носи своя дълбок смисъл. Появява се по начало след 2 годишна възраст, когато малкото дете воюва със съперниците – сиблингите ( другите братя или сестри). То се конкурира с тях за вниманието на родителите си, особено на майката. След това ревността продължава през едиповия период около 5-6 годишна възраст. Тогава искаме родителите да ни принадлежат тотално, а след това продължава и през целия живот на възрастния човек. В корените на тази реакция стои страх. Tова е страхът  да не бъдем заменени в сърцето на любимия с друга личност. Този страх поражда постоянно безпокойство, тревожност и несигурност. 

Ако в детска възраст сме имали сигурен тип привързаност – безусловната любов на майка си и нейното редовно и постоянно внимание, по-нататък ние ще се чувстваме оценени, обичани и спокойни.

Важно е да сме имали възможността да се убедим в тази обич, да видим проявата й. Тогава обичта и вниманието на нашия партньор към други хора няма да ни дразнят и няма да предизвикват неприятни чувства.

Ако обаче ние не сме били дарени с обичта, грижите и вниманието на родителите, и по-специално на майката, а сме били принудени да ги просим и да молим за внимание, по-нататък в живота ще страдаме от липса на самоувереност. Ако в ранна детска възраст ни се е налагало да молим родителите си за да бъдат с нас, да ни прегърнат и да ни казват, че ни обичат, да играят с нас или просто да ни изслушат, за съжаление това ще остави белези за цял живот. Несигурността ще се породи в нас и постоянно ще се питаме  дали наистина сме ценни и дали сме обичани.

Човек, на който в детството е липсвала любовта на майката или е имал само нейната условна любов, развива в себе си скрит проблем, неясно проявен в поведението му.

Той решава да компенсира своя проблем чрез прекомерна работа, стремеж да покаже на другите колко е умен и добър. Прави всичко възможно, да им се хареса, за да стане известен. По този начин  си удовлетворява нуждата от любов, която му липсва още от детството. Това води до постоянно търсене на внимание от другите и ниска самооценка.

Човек с ниска самооценка обикновено иска не само обич и внимание от партньора/партньорката си. Той иска и от колегите си, приятелите си. Иска и непрестанни доказателства за това с въпроси като: „Ти мен обичаш ли ме?“ “Откъде да знам, че ме обичаш?” “Защо не ми казваш всеки ден, че ме обичаш ?” “Как да съм сигурен, че обичаш само мен?”

Ревнивият не вярва на доказателствата за любовта и обичта, които получава, защото дълбоко в него от детството е останала жажда за това. И дори да ги има, пак ги иска и има нужда от непрестани доказателства за тях.

Партньорът обаче се изморява от това непрекъснато търсене и изискване на доказателства за обич.

Ревността има почва и непрекъснато се подхранва от несигурността. Тя е тормоз и за двамата партньори. Ревнивият редовно шпионира, контролира своя партньор и търси несъзнателно поводи за подозрение и разправии. Той иска да знае във всеки миг къде е партньора му, с кого е, и с какво се занимава. Накрая търси да докаже, че той или тя изневерява.

Ревнивият винаги фантазира най-лошото и най-неприятното и се опитва да намери доказателства за правотата си. Той никога не може да повярва, че причината за ревността е в самия него, а не в партньора му. Ревнивият не може да се освободи от ревността си и страда от това. В проявите на ревността има голям диапазон – от проста ревност до налудности и истинска психоза – патологична ревност.

Основните компоненти на патологичната ревност са безсилието, злобата и отчаянието, основани на необичането и нехаресването на самия себе си.

Човек, който не обича и не цени себе си, винаги подозира, че другите не биха могли да го ценят и обичат. Той смята,че не е достатъчно добър, че другите са по-добри и заслужават повече топлина, любов, внимание, грижи и уважение. По този начин основата за патологичната ревност е ниската самооценка. Когато човек се оценява много ниско, той вярва, че не заслужава добър партньор в живота, хубаво жилище, хубава работа и тн.

Оттук възниква огромният страх да не загуби своите ценности и безсилието да въздейства върху онези, които биха могли да му ги отнемат.

Като следствие от това идват и отчаяните опити да се контролира обекта на своята любов, които често приемат формата на насилие. И ако в същия момент ревнуващият е убеден, че да ревнуваш е лошо, той влиза във вътрешен конфликт със самия себе си: той ревнува силно, а в същото време си забранява да ревнува. Понякога този процес е потиснат и стаен до такава степен, че човек забелязва само неговите психосоматични последствия: безпричинното чувство на тъга и самота, главоболие, симптомите на психосоматичните заболявания на черния дроб, жлъчката, стомаха и задстомашната жлеза.

Източниците, които подхранват и поддържат ревността и завистта са:

1. Ревност, възникваща като следствие от определени лъжи и предателства в миналото.

Например казали сте си, с вашия партньор, че си принадлежите един на друг, а след това той/тя/ ви е мамил и е бил с друг/друга/. При следващите си партньори вие постоянно ще проверявате дали не ви лъжат. Ако смятате, че причината за вашата ревност е тази, опитайте се да намерите някакви разлики между онези, които са ви лъгали и човека, с който сте в момента.

2. Желание да си най-добрия, тъй като ти се струва, че ако не си най-добрия, значи си по-лош от другите.

Ако за теб съществуват такива крайности, ако се страхуваш, че не си най-добрия, ако усещаш, че партньорът ти може би харесва още някого – за теб това наистина може да означава, че не си най-добрия. Но тъй като в съзнанието ти в такива случаи обикновено звучи „всичко или нищо“, ти смяташ, че щом някой избира друг, а не теб, това означава, че ти си по-лош и съответно, ти се чувстваш обиден и озлобен. Ревността в този случай възниква заради болестната нагласа, че „щом не съм най-добрия, значи съм най-лошия от всички и съм недостоен за любов и уважение.“ С такава нагласа животът става изключително труден и трябва непрекъснато да доказваш на всички, че ти си най-добрият.

3. Ревност поради страх от самота.

Ако си мислиш, че да си сам е лошо, страшно, глупаво, болезнено, тогава е възможно да изпиташ ревност заради това, че другият в момента се занимава с някакви свои неща, възможно е да изпитваш завист и спрямо хората, които прекарват повече време заедно. Заради страх от самотата, някои хора избират да бъдат не с онзи, с който наистина искат, а с всеки, с който е възможно да бъдат, за да не са сами.

4. Ревност от бездействие : когато вие самите не давате достатъчно от себе си във вашите отношения.

Твоята „собственост“ започва да живее свой собствен живот или започва да контактува с други по-грижовни и всеотдайни хора.

Чувството на ревност е индикатор, че на твоята личностна територия се е получило нарушаване или дисбаланс на силите. Например ако единият от партньорите непрекъснато се развива, а другият стои на едно място, вторият ще развие чувство на ревност, тъй като първият ще е насочен повече навън, отколкото навътре в техните отношения. Но първият ще е принуден да поема на плещите си отговорността за развитието, тъй като вторият не иска да се развива. Семейството или двойката представляват един цялостен организъм, който трябва винаги да е балансиран. Всяка ценностна система се подчинява на два закона: опазване на това, което вече имаме и на развитие. Без развитие системата деградира. Без опазване на важните ценности и целостта си, тя се разрушава.

Когато изпитваме нормална ревност, това сигнализира кое точно е допустимо на нашата личностна територия и кое не, кои са границите на търпението, кои са правилата и къде е разделителната линия, зад която не бива да се преминава, за да не се наруши целостта на тази територия. Ревността става безполезна и разрушителна – патологична, когато престава да регулира отношенията и започва да ги разрушава.

Пациентите страдащи от патологична ревност са невротични и психотични, една трета имат психични симптоми, а останалите имат органични проблеми и алкохолизъм. Към ревността трябва да се отнасяме като към детска травма. За да се освободи от тези затормозяващи чувства и мисли, е нужна квалифицирана психологическа намеса.

Трябва да знаем, че ревността, когато е в нормални граници спомага за опазването и благополучието на връзката. За възникването на патологичната ревност може да има много причини, които се крият в миналото, а не в настоящето. Най-добрият начин да избегнем саморазрушителната ревност е да се грижим за психическото си здраве.

18май/21

Трета възрастова криза – пубертет

Трета възрастова криза – пубертет (юношество, тийнейджърска възраст) – може би най-обсъжданата, най-проучваната и най-трудната възраст в развитието на човека. Тя е време на мащабни промени- физически и психически. Също така е и преход от детството към ранната зряла възраст.

Времето за възникване и приключване на пубертета е индивидуално и зависещо от разнообразни фактори като култура, пол и биологично развитие. Началото е приблизително на 11-13 години и продължава до 18-21 години, с различни вариации във възрастта. Но периодизацията не е от такова значение. По-значимото е какви са промените, как протичат, какво се случва с тялото и с душата на юношата, тъй като тийнейджърите преживяват биологични, когнитивни и емоционални промени.

В тази статия ще бъдат разгледани съществените изменения на човешкото същество през тази възраст и някои от основните конфликти, които възникват през пубертета, придържайки се основно към книгата „Психология на детското развитие” на проф. Иванка Бончева. В нея много точно, сбито и конкретно са дадени психичните особености на индивида до края на тази Трета възрастова криза-пубертет, когато той вече се формира и започва да функционира като Личност.

Какво се случва? Пълна промяна!

Променят се различни области – идентичност, поведение, полови роли, независимост, ценности, постижения и пр. Промените са огромни, бързи и често трудно приемани от детето в тийнейджърска възраст. Променя се тялото, променят се дейностите, които извършва, контактите му, жизнените му концепции. Възрастта е трудна за всички, както за тийнейджъра, така и за другите юноши и възрастни около него. Трудна, но същевременно прекрасна и най-важната възраст в живота на човек. Възраст в която се разрушава старата и се появява новата индивидуалност.

Тийнейджърите вече са се адаптирали в света около себе си и сега започват своите „съзнателни опити да адаптират света към повишените си лични потребности.” [стр. 102, Психология на детското развитие, проф. Ив. Бончева]. Основен конфликт става борбата между относително ниската степен на психо-социално съзряване и повишената потребност от сексуална идентичност. Сексът е темата, предизвикваща най-силен интерес. Тийнейджърът се сблъсква с „настъпилите телесни промени и с биологичните потребности за освобождаване на сексуалната енергия. Това го прави лесно възбудим, несигурен, понякога уплашен и недоволен от себе си и света около него. [стр.102, Психология на детското развитие, проф. Ив. Бончева].

Настроенията са колебливи, с различни по сила прояви на недоволство, яд, притеснение, страхове и пр. Това е времето, в което най-важната среда за подрастващия са неговите приятели, неговата компания. Започват конфликти с родителите, с учителите и други възрастни в социалното обкръжение на тийнейджъра. Тези конфликти имат своята полза, тъй като са основа за придобиване на нови способности на юношата за справяне с тях.

На конфликтна ситуация тийнейджърите могат да реагират с „агресия; чрез самоизолация, по пътя на търсене на нова социално силна и значима личност или чрез вплитане в субгрупа по интереси и потребности (в добрия и лошия вариант)”.

Тийнейджърите водят битка с налаганите им социални норми. Те са си най-важни. Собственият Аз е от особено голямо значение, затова отхвърлят семейните ценности за отстояват своята независимост. Често начинът, по който се случва това е неприемлив за родителите. Тийнейджърът иска всичко тук и сега и почти не мисли за последствията. Търси нови модели за подражание. Опасностите в тази възраст, често неосъзнати от тийнеджърите са, че понякога се стига до злоупотреби, зависимости от различни психоактивни вещества, безразборни полови контакти и придружаващите ги полово предавани болести, депресивни състояния и пр.

Какво трябва да направят родителите, за да се справят с трета възрастова криза-пубертет?

  • Необходимо е да се подходи с търпение, спокойствие, емпатия и обич. Не е лесно. Някои възрастни успяват, други не.
  • Трябва да се разговаря с тийнейджърите като с възрастни.
  • Да бъдат изслушвани, защото често се оплакват, че никой не ги чува.
  • Имат нужда да бъдат увлечени да съдействат при обсъждането на конфликтни ситуации като им се даде възможност да изложат своята позиция и да обяснят своето разбиране за различните гледни точки в конфликта.
  • Да балансират между свръх контрол и „отпускане на края”.
  • Да включат тийнеджърите в някои семейни решения.
  • Да ги въвлечекат в различни дейности у дома, в училище и в социума, като им делегират задължения, права и отговорности, съобразени с възрастта им. В пубертета вече децата са осъзнали насочеността към конкретна трудова дейност и правят своя професионален избор.

Необходимо е подпомогнем децата в техните големи и малки кризи с обич и търпение като им покажем успешни модели за справяне и без да ги притискаме да ги преведем през техните лични революции, за да се научат да се справят сами в следващия етап от своя живот – живота на възрастните.

18май/21

Втора нормативна криза-Криза на първокласника

Психологична задача на тази втора нормативна криза-Криза на първокласника е: „МОЕТО МЯСТО СРЕД ВРЪСТНИЦИ!“ и разрешаването на конфликти без намесата на възрастен!

В рамките на първи клас, т.е. в условията на втората възрастова криза, детето попада в поредното предизвикателство на социалното си развитие – да се справя само с общуването между връстници, без посредничеството на възрастните. На изпитание е поставен социалният му инстинкт за самосъхранение.

Изход от кризата на „първокласника“:

  • Моят приятел! Спокойствие в групата;
  • Депресивно затваряне в себе си;
  • Агресия върху съученици;
  • Автоагресия, психологична проблематика; симптоматика. 

Детето вече е преминало през предучилищната възраст. Развило е своята социална компетентност, станало е самостоятелно. Все още обаче се нуждае от подпомагане, контрол и присъствие на възрастен в различни житейски ситуации. Дейностите, които извършва стимулират активното му внимание, емоциите му са по-устойчиви. Детето е осъзнало своя пол. То използва съзнателно речта, и разказва минали събития или чути/прочетени истории. Става все по-любознателно. Фантазиите и страховете му са по-мащабни. Вече се е отделило от майка си и общува с други възрастни и с деца. Действията му са не така импулсивни. Започва неговото обучение в училище. Детето се сблъсква с нови изисквания, правила и норми.

Какво се случва?

С тръгването в първи клас, освен новите правила и изисквания, се появява и авторитета на учителя. „Ученето е не просто занимаване с нещо ново и различно, но постижение, въз основа на което има оценка от учител и родител, има и съревнование, провокирано от словесния коментар на възрастните” [стр.97, „Психология на детското развитие”, проф. Ив. Бончева].

Първокласникът има потребност да контактува с всички деца, да получи обичта на възрастния (учителя). Бунтува се, когато е изместен от друго дете. Иска всички деца да го харесват и да са му приятели. Неговите желания да се изпълняват и да не се съобразява с желанията на другите. Той преживява своя вътрешен конфликт. В тази възраст намесата на възрастния е ограничена и детето е поставено в ситуация да се справи относително самостоятелно.

Това е и психологическата задача на Втората нормативна криза-Криза на първокласника:

„Потребността на детето да намери своето място сред връстниците и да се научи да разрешава конфликтите с тях самостоятелно, без намесата на възрастен.”

Възможно е детето да реагира агресивно или автоагресивно. Може да повтори усвоените модели от Първата възрастова криза(Криза на ината) и да регресира. Възможно е и да успее да видоизмени своята  реакция и поведение, повлияно от връстниците, учителя и др. и да потърси сътрудничество и подпомагане.

Как да се справим?

  • Да разговаряме с детето за породилите се в него агресивни чувства. Добре е да говорим с детето тогава, когато то е в състояние да ни слуша, да сме спокойни (децата чуват преди всичко тонът, с който им се говори и блокират голяма част от думите, когато им се караме), да използваме достъпни за възрастта му думи.
  • Да му дадем модел за справяне като разиграем различни ситуации и да му покажем печелившо поведение без влизане в конфликт. Децата са наблюдателни и личният пример, който родителите даваме е от голямо значение за това как ще се справят занапред.
  • Да му даваме малки задачи, свързани с ежедневните дейности у дома и в социалната среда, които детето само да изпълни, за да се почувства полезно и самостоятелно.
  • Заедно да разгледаме правилата в новата социална среда (класа) и да обсъдим  тяхното спазване и различни стратегии за безконфликтно общуване в училище.
  • Да се интересуваме от новите му приятели.
  • Да изслушваме детето.
  • Да му разкажем какви сме били ние като първокласници (много добре въздействат на децата снимки от ученическите години на родителите, подкрепени със съответните разкази за тях).
  • Да запишем детето на спорт или извънкласно занимание, което му харесва.
  • Да общуваме с него по обичаните от семейството начини, за да не се губи така необходимия за емоционалното, а и за социалното израстване на нашия първокласник, контакт дете-родител.
  • Да му кажем, че винаги може да разчита на нашата помощ, когато има нужда и то да е наясно, че има подкрепата на значимите възрастни в неговия свят.
  • Да подходим с търпение, спокойствие и обич.

Изходът от втора нормативна криза-криза на първокласника настъпва едва тогава, когато нейната психологическата задача е изпълнена и детето е намерило своето място сред своите съученици,  разбрало е как да се справя с конфликтите само. То се е научило на това с активната намеса на възпитателите – учители, родители. Сега детето вече е готово умствено и емоционално да се включи в учебния процес. И да достигне след няколко години периода на най-бурното си развитие, до следващия скок в израстването и до следващата Трета възрастова криза – пубертетът.

17май/21

Първа нормативна криза – Кризата на ината

Първа нормативна (възрастова) криза при децата е „Кризата на ината“ . Тя възниква в рамките на психологическата 3-годишна възраст на детето. Според интелектуалното развитие, специфично за момиченцата и момченцата, тя се движи в рамките от 2г.6м. до 4г. Биологичното развитие на детето през този период е достигнало до ниво, което му позволява само да иска да удовлетворява психологическите си потребности. То става активно, импулсивно и целеустремено, без нужното осмисляне на собствените си реални възможности за справяне.

В този период детето иска да направи всичко само.

То вече е подготвено за своята самостоятелност и започва да изпробва своите възможности:

  • да се катери;
  • да кара колело;
  • да скача от високо;
  • да рита топка;
  • да се опитва да рисува върху лист, а защо не и върху стените, масата и където намери;
  • да се храни и пие от чаша самостоятелно;
  • да се съблича и събува, да се облича и обува, да контролира физиологичните си нужди.
  • говорът се развива, изреченията стават сложни;
  • започват разнообразните въпроси и влизането на детето в различни роли у дома, в детската градина, навън;
  • започва да се състезава с другите деца. То активно играе с играчки, но и с наличните му предмети вкъщи;
  • много обича да подражава на големите, като къпе играчките, готви им, чисти, простира, и ги храни;
  • с интерес разучава телефона на мама и татко;
  • момиченцата имат желание да се преобличат, гримират и лакирват.

Детето на тази възраст обаче все още няма окончателно формирани пространствено-времеви усещания. Поведението му е импулсивно и то следва своите потребности и желания, като все още не умее да изпълнява чуждите. Получава се сблъсък между това, което то иска да прави самостоятелно и правилата, наложени му отвън, от средата – родители, възпитатели и др. Този сблъсък поражда криза. 

Тази Първа нормативна (възрастова) криза е много важен период в развитието на детето.

Детето вече е достатъчно пораснало физически, за да се справя само, но още няма опит как да направи това. Не умее да изрази този свой порив с думи. Често поведението му е неочаквано, дори застрашаващо здравето му, понякога агресивно или автоагресивно.  Ние възрастните сме нащрек, започваме да налагаме забрани: Не се качвай там! Ще паднеш! Не рови в този шкаф! Стой мирно! Пази тишина! 

Детето иска да удовлетвори своите желания и да изследва околния свят, но срещайки наложените забрани, реагира с познатите му от по-ранната възраст модели. Като израз на неудовлетворение на желанията на детето, то започва да реагира по познатия му начин, основно с движения на тялото. Около втората – третата година детето си служи със същите движения като от бебешкия период, за да постигне своето: плаче, рита, блъска, хапе, крещи, търкаля се.

Разбира какво му казват големите, но неговата потребност да се справя само, да разузнава, да се учи и дори да се заинати, е по-силна от готовността му да послуша възрастния и да се съобрази с наложените правила.

Какво е необходимо да правят родителите за да се справят с Първа нормативна (възрастова) криза -Кризата на Ината“ ?

В такъв момент родителят задължително внася социалните норми и изискванията на средата под формата на личен диктат върху поведението на детето. 

Възниква външен конфликт „възрастен – дете”, породен от сблъсъка между детската импулсивност и родителската зрялост.

И как да подпомогнем детето да премине през тази своя криза сравнително безболезнено за всички? Няколко са нещата, които бихме могли да направим, за да преодолеем неприемливото, агресивното или автоагресивното поведение при вече порасналото дете:

  • Добре е да му дадем модел как да се справи, да му покажем, да направим „нещото” заедно, родител/и и дете. Освен това му се дава пример, модел за съвместното извършване на дейностите (независимо дали е игра, четене на приказка или дейност от ежедневието). Това дава на децата и така нужния им контакт с родителя, те наблюдават, имитират, трупат опит.
  • Да помолим детето да ни помогне като си разменим ролите и си поиграем  (например мама става дете, а детето мама).
  • Да отстояваме наложените правила и режим, като му обясним какво искаме от него или какво е направило (не многословно детето разбира думите, но все още не може да осмисли казаното, затова е добре да използваме кратки изречения и инструкции).
  • Да сме на „една ръка разстояние” (достатъчно наблизо, за да го подпомогнем, но и достатъчно далеч, за да не правим всичко вместо него).
  • Да подходим с търпение, спокойствие и обич.

Тази Първа възрастова криза и свързаните с нея поведенчески реакции, тригодишно дете е част от неговото израстване. Тя няма как да бъдеподмината или прескочена. Детето има нужда от търпението и нежната грижа на своите родители, за да премине през нея. Необходимо да бъде гушнато, когато страда, внимателно да му се обясни, да му се покаже, и да му бъде оставено да опита да се справи само.

Не трябва да го блокираме, а да му обясним с обич, любов и търпение.

И да го поощрим, когато е успяло в своя самостоятелен опит, защото „Аз мога сам!“ е от голямо значение за емоционалното израстване на тригодишното дете.

Дава му се стимул и увереност да научи още повече. Да умее още повече и да получи своя жизнен опит. Той ще му помага да се справя в разширяващия се негов свят. 

Трябва да сме на едно оптимално разстояние, за да го контролираме до следващия скок в неговото развитие и следващата Втора възрастова криза – кризата на първокласника.

07май/21

Законът на любовта

ЖЕНАТА КАТО ПОМОЩНИК НА МЪЖА

Тъй като законът на любовта е основа на Божието управление, щастието на всички разумни същества зависи от съвършеното им съобразяване с неговите велики принципи на правда. Бог очаква от всички свои създания служба от любов – служба, подбудена от оценяването на Неговия характер. Той не се радва на едно принудено послушание; на всички дава свобода на волята, за да Му служат доброволно.

Докато сътворените същества служеха от любов, в Божията вселена съществуваше съвършена хармония. Радост бе за небесните множества да изпълняват намеренията на своя Създател. Удоволствие им правеше да отразяват Неговата слава и да изявяват подобаващата Нему хвала. И докато над всичко бе любовта им към Бога, любовта им един към друг бе несебелюбива и изпълнена с доверие. Никаква нотка на несъгласие не нарушаваше небесната хармония.

След като земята с нейния животински и растителен свят бе извикана в съществуване, на сцената бе поставен човекът -венецът на делото на Твореца, за когото бе определена красивата земя. На него бе дадено да владее над всичко, което окото можеше да види; защото Бог рече:

“Да създадем човека по нашия образ, по наше подобие; и нека владее над цялата земя…” (Бит. 1:26, 27). 

Тук произходът на човешкия род е изложен ясно, изявлението на Божествения доклад е така разбираемо, че няма повод за погрешни заключения. Бог създаде човека по Свой образ. Няма никаква тайна. Няма никакво основание за каквото и да е предположение, че човекът еволюирал през бавни степени на развитие от по-нисши към по-висши форми на животински или растителен свят. Такова учение снижава великото дело на Създателя до равнището на тясно човешкото земно схващане.

На хората толкова много им се иска да изключат Бога като Господар на всемира, че унижават човека и го лишават от достойнството на неговия произход. Този, Който установи звездните светове във висините и обагри с превъзходно умение полските цветя, Който изпълни земята и небето с чудесата на Своята сила, създаде и венеца на Своето творение и го постави за управител на съвършената земя – сътвори същество, достойно за ръката, дала му живот. Родословието на нашия род, както е дадено по боговдъхновение, проследява произхода ни назад не до развитие от бактерии, мекотели и четириноги, а до великия Създател. Макар и направен от пръст, Адам бе “Божи Син” (Лука 3:38). Той бе поставен като Божи представител над по-нисшите същества. Те не можеха да разбират или да признават Божието върховенство, но бяха направени способни да обичат човека и да му служат. Псалмистът казва:

“Поставил си го господар над делата на ръцете Си. Всичко Си подчинил под нозете му. Всичките овце и говеда, още и животните на полето, въздушните птици, морските риби и всичко, що минава през морските пътища” (Пс. 8:6-8).

Човек трябваше да носи Божия образ както външно, така и в характера си. Христос единствен е “отпечатък” (Евр. 1:3) на Отца; но човекът бе създаден по подобие на Бога. Неговото естество беше в хармония с Божията воля. Умът му бе способен да схваща Божествените неща. Чувствата му бяха чисти; апетитът и страстите му се контролираха от разума. Той бе свят и щастлив да носи Божия образ и да бъде съвършено послушен на Неговата воля. Човекът излезе от ръката на Създателя с висок ръст и съвършено симетричен. Лицето му имаше розовия цвят на здравето и блестеше със светлината на живота и радостта. Ръстът му беше много по-висок от този на хората, които сега обитават земята. Ева беше малко по-ниска, но фигурата й беше благородна, пълна с красота. Безгрешната двойка не носеше изкуствено облекло. И двамата бяха облечени с покривало от светлина и слава, каквото носят ангелите.

Докато живееха в послушание към Бога, тази одежда от светлина продължаваше да ги обкръжава. След сътворяването на Адам всяко живо същество бе доведено при него да получи името си. Адам видя, че на всяко бе даден другар, но между тях “помощник, подходящ за човека, не се намери” (Бит. 2:20). Сред всички творения, които Бог бе създал на земята, нямаше нито едно равностойно на човека. И “Бог каза:

 “Не е добре за човека да бъде сам. Ще му създам подходящ помощник” (Бит. 2:18).

Човекът не бе създаден да живее в самота, а да бъде обществено същество. Без другарство красивите сцени и приятните занимания в Едем не биха му създали съвършено щастие. Дори общуването с ангелите не можеше да задоволи желанието му за съчувствие и приятелство. Нямаше никой със същото естество като него, който да го обича и да бъде обичан.

И така от всичко написано до тук става ясно, че според законът на любовта жената е създадена като помощник на мъжа. И за да се изпълни Божията воля, жените трябва изцяло да са в помощ на мъжете, защото такава роля им е отредена още при тяхното сътворение.

Самият Бог даде на Адам другарка. Той промисли “подходящ помощник” – помощник, който да му съответства, пригоден да му бъде приятел и едно с него в любов и състрадание. Ева бе създадена от едно ребро, взето от гърдите на Адам.

Това означава, че тя не трябваше да го владее, както главата, нито пък да бъде тъпкана под нозете му като по-нисша, но да му бъде равна, да бъде обичана и закриляна от него. Тъй като бе част от човека, кост от костта му и плът от плътта му, тя беше неговото второ “аз”, показващо тясното единство и емоционалната привързаност, които трябваше да съществуват помежду им. 

“Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него…” (Еф. 5:29). “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” (Бит. 2:24).

Това бе Божия замисъл за закона на любовта между мъжа и жената. Тя да му е помощник, неговото второ аз, а той да я обича и закриля както прави със собственото си тяло. Законът на любовта според Божията воля трябва да показва тясното единство и емоционална привързаност, които трябва да съществуват между мъжа и жената.

27апр./21

Влияние на стрес върху имунната система

По какъв начин стресът се превръща в болест?

Стрес е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото състояние на тялото.

Когато потискаме емоциите си, за да се чувстваме по-сигурни, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести. Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво, разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези механизми от пазители се превръщат в унищожители.

Ако не се научим да казваме „не“, тялото ни може да го стори вместо нас

За публикацията се позовавах на книгата на Габор Мате „Когато тялото казва НЕ“, разискваща въпроса за влиянието на натрупания стрес върху имунната система. Схващането, че начините, по които хората се справят с емоциите си, могат да бъдат причина за появата на с хронично заболяване, е тема табу за мнозина лекари. Не е изненадващо, че специалистите отричат връзката между тялото и съзнанието. Навикът да разцепваме на две онова, което е една цялост, се вижда и в отношението ни към здравето и болестите.

Опитваме се да разберем тялото, като го отделяме от разума. Искаме така да гледаме на хората – били те здрави или болни – сякаш съществуват в изолация от средата, в която растат, живеят, работят, играят, обичат и умират. Това са дълбоко вкоренените предразсъдъци на конвенционалната медицина, които повечето лекари приемат безкритично по време на следването си, а след това ги пренасят и в практиката си. За разлика от много други науки, медицината тепърва трябва да усвои важния урок за теорията на относителността на Айнщайн. А именно, че

“ гледната точка на наблюдателя обуславя изводите от наблюдението“.

Както отбелязва чешко-канадският изследовател на стреса Ханс Селие,

„сборът от предразсъдъците на учения едновременно определя и ограничава онова, което той или тя е способен да открие“.

Авторът пише в книгата си „Стресът на живота“ следното:

„Повечето хора не осъзнават напълно до каква степен същността на научното изследване и изводите от него зависят от личното гледище на изследователя. Днес, когато науката и учените имат особено важна роля, на този съществен факт трябва да се обърне специално внимание.“

В това свое откровение Селие е казал истина, която днес, след повече от четвърт век след написването ѝ, малцина проумяват.

Колкото по-профилирани стават лекарите, толкова повече знаят за даден орган, но и толкова по-малко разбират човека, в когото се намира въпросният орган.

Освен това се е долавяло и нежелание от страна на специалистите да се водят разговори на такива теми. Целта е да се опише влиянието на стреса върху здравето. И най-вече на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е надълбоко скрит и така се е сраснал с нас, че го чувстваме като неразделна част от себе си.

Трудно е да се отрече огромната полза за човечеството от съвестното приложение на научните методи. Но не всяка съществена информация може да се потвърди при лабораторни или статистически анализи. Пример за това е натрупания стрес. Не всички аспекти на заболяването могат да бъдат сведени до факти, които подлежат на проверка от втори специалист или по строгите научни методи.

Учебниците по медицина разглеждат проблема изцяло от позицията на биологията. В някои редки случаи за причинители се сочат токсините, а като цяло се смята, че водеща роля има генетичната предразположеност. Медицинската практика се основава на тази изцяло материалистична теория.

Нашата имунна система не е изолирана от ежедневните ни преживявания. Установено е, да речем, че имунната защита при иначе здрави младежи е потисната по време на тежки изпитни сесии. Още по-вероятни са здравословните проблеми при най-самотните студенти, които са в особено рискова група. Самотата се свързва и с един документиран случай на понижена имунна активност при група хоспитализирани психично болни. Дори да нямаше други примери от подобни изследвания – а има предостатъчно – е редно да се замислим за трайните последици от хроничния стрес.

Напрежението покрай изпити определено е временно явление, но много хора несъзнателно прекарват целия си живот сякаш са под непрекъснатия поглед на властна и претенциозна изпитна комисия, чиито изисквания трябва да бъдат покрити на всяка цена. Не са малко и онези, които, макар и да не живеят сами, имат емоционално неравностойни връзки, не задоволяващи напълно потребностите им. Изолацията и стресът оказват влияние и върху хората, които вероятно са убедени, че водят щастлив живот.

22апр./21

Живот в трудни времена при условията на невидим враг

Живеем в трудни времена при условията на невидим враг-Коронавирус. Всички сме изплашени както за себе си, така и за нашите близки. В началото не повярвахме. Това е първата реакция при научаването на лоша новина. Тук се проявява защитния механизъм – отричане. Чрез него човек отрича реалността, когато тя му създава дискомфорт. Лошата вест изправя хората пред редица предизвикателства и проблеми, които имат своята динамика в течение на времето и зависят от болестта, диагностичните процедури, лечението, когнитивните, поведенчески и емоционални реакции на индивида, както и социокултурния контекст в който се появява болестта. Чрез механизма на отричане ние залъгваме собствения си Аз, че всичко е наред и няма нищо заплашително. Впоследствие обаче, когато осъзнаем реалната опасност, ние изпадаме в състояние на шок, а след това се проявяват реакции на гняв и на протест. И ако предишната реакция би могла да се вербализира като: „Не, това е невъзможно“, то сега възниква въпросът:

„Защо това се случва?“ 

Събужда се чувство за фрустрация, раздразнение, протест към всичко и към всички – включително към съдбата и дори към Бога. Това е също една защитна реакция за изместване. Измества се фокусът от реалната опасност към реакция на гняв, протест и раздразнение. След като утихнат тези негативни емоции се появява страха от осъзната вече реална опасност. Невидим враг Коронавирус атакува и погубва много хора. Тези хора може да са наши близки, приятели или такива, които просто сме срещали. Да, някой от тях може би няма да срещнем повече, защото те вече са далеч от нас, на по-добро място… 

Но ние сме тук и сме живи! Щом сме живи, значи съществуваме!

Необходимо да си дадем сметка, какво всъщност е важно за нас и дали не пропускаме истинските неща покрай желанието си за материални облаги. Нека имаме мир в душите си и любов в сърцата си. Само тогава ще имаме очи за красотата, която ни заобикаля. Коронавирус ни нападна с унищожителна сила, но той не е просто случайност. „Болестта прави човек искрен“, казва автора на книгата „Болестта като път“ д-р Рюдигер Далке. „Пътят на човека е път, водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-осъзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да изпълни целта си“