Стресът – “Когато тялото казва НЕ”

Ханс Селие пише в „Стресът на живота“: „между одушевената и неодушевената материя и сред отделните същества съществува постоянно взаимодействие, което е започнало още в зората на живота“. Отношенията ни с другите хора – особено емоционалните – въздействат във всеки един миг върху биологичните ни функции по безбройни и едва осезаеми начини. Познаването на сложния баланс между нашите психологични процеси, емоции и физиология (психосоматика) е решаващо за здравето ни.

Медиците обикновено го разглеждат като особено напрегнати, но изолирани събития. Например внезапната загуба на работа, разтрогването на брак или смъртта на близък. Наистина, изброените примери са значими и докарват стрес на мнозина. Съществуват и хронични ежедневни дразнители, които могат да бъдат далеч по-коварни. Те могат да доведат до дълготрайни и вредни за организма последствия. Стресовете, които се зараждат в самите нас, си взимат дължимото, без това да ни изглежда като нещо необичайно.

За привикналите към високи нива на вътрешен стрес още от най-ранно детство всъщност липсата му предизвиква безпокойство, скука или чувство за непълноценност. Ханс Селие е установил, че е възможно и пристрастяване към стресовите хормони като адреналина и кортизола. За такива хора стресът е нещо желано, а отсъствието му – мъчително.

Когато някой се описва стресиран, той обикновено говори за нервна възбуда. Тя бива причинена от напрегнати обстоятелства, най-често свързани със службата, семейството, приятелския кръг, финансовото или здравословното състояние. Но опънатите нерви не са определение за стреса, нито пък, ако трябва да сме изчерпателни, се усещат непременно в ситуации на стрес.

Според определението на автора на книгата “Когато тялото казва не” – Габор Мате, стресът не е въпрос на субективно възприятие. Той е установима поредица от обективни физиологични процеси в тялото, включващи мозъка, хормоналната и имунната система, а също и някои органи. Както животните, така и хората могат да го изживяват, без да го осъзнават.

Какво все пак е стресът?

Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати. Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено. Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат. От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса.

В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп.

Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе.

Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване. Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема. Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека. Възможно е и да си мисли, че е стресиран по „добър“ начин.

Преживяването на стрес преминава в три компонента:

• Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха. Това е стресовият фактор, наричан още стресор. 
• Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора. В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът.
• Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.

Веднага забелязваме, че определянето на даден стресор зависи от анализиращата система, която му прикача дадено значение. Ужасът от земетресение се възприема като пряка заплаха от много организми, но не и от бактериите. Загубата на работа е далеч по-стресова за един чиновник, който живее със семейството си от месец за месец, отколкото за опитния бизнесмен, който може да превърне всичко около себе си в злато.

От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува.

Макар и материално осигурен,  опитният бизнесмен също може да е податлив на жесток стрес при служебен провал, особено ако неговото самочувствие и чувство за пълноценност зависят от положението му във фирмата. Друг човек на негово място не би преживял същата ситуация толкова тежко, ако намира опора в семейството си, контактите с приятели или в стремежа си към духовно усъвършенстване. Загубата на работата за първия ще е огромен проблем, а вторият ще види в събитието шанс за нови благоприятни възможности.

Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото. Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория.

Селие установява, че стресът засяга преимуществено три типа органи или тъкани в тялото: 

• в хормоналната система видими промени настъпват в надбъбречните жлези; 
• засегнати в имунната система са далакът, тимусът и лимфните жлези; 
• чревните стени на храносмилателната система. 

В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин – освобождаващ хормон (CRH), който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от CRH, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон (ACTH). Кръвта пренася ACTH до надбъбречните жлези, които са малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там ACTH стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото. От мозъка до имунната система и от костите до червата.

С помощта на кортизола работи и безкрайно сложната система, извършваща физиологични проверки и балансиране. Чрез нея тялото организира своята реакция на стрес. Първата задача на този хормон е да ограничи противодействието на стреса, като понижи имунната активност и я поддържа в безопасни граници.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези се нарича ендокринна ос.

Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Участва в много от хроничните състояния. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.

Според Селие уголемяването на надбъбречните жлези, свиването на лимфоидната тъкан и язвите по червата се дължат на завишеното влияние на ACTH върху надбъбречните жлези, потискащия ефект на кортизола върху имунната система и способността му да допринася за образуването на язви по червата. Много пациенти, които взимат лекарства със съдържание на кортизол за проблеми като астма, колит, артрит или рак, са изложени на риск от стомашно-чревно кървене. Затова може да се наложи да взимат и други медикаменти за предпазване от появата на язва. Именно кортизолът е една от причините при хроничен стрес да сме по-податливи към това заболяване, но той сериозно допринася и за изтъняването на костите. При депресираните хора този хормон се произвежда в големи количества. Вследствие на това, особено при стресирани и потиснати жени в постменопаузата, може да се стигне до развитието на остеропороза.

Разбира се, това повърхностно описание на последиците от стреса е неизчерпателно. Въпреки факта, че то включва в себе си и засяга практически всяка тъкан в тялото. Както отбелязва Селие,

„дори непълното скициране на противодействието на стреса ни принуждава да споменем мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносната система, съединителната тъкан, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но също и да посочим разнообразните взаимоотношения между тях“.

Стресът въздейства върху много клетки и тъкани в имунната система. Немалка роля в реакцията на организма към заплахата играят още сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоционалните центрове в мозъка.

За да се запази вътрешното ни равновесие, т,нар хомеостаза, е нужно адекватно противодействие на стреса.

Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини хипергликемия, Диабетна кома, прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични. И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата.

Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното.

Емоционалният усет изисква от нас:

• Способността да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.

• Възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.

• Умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.

• Да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.

Налага се да развием този усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Наравно с това обаче е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.