РЕВНОСТ

В английския език думата “jealousy” се употребява едновременно за ревност и за завист. Това ги прави синоними. Ревнуваме, когато завиждаме и искаме нещо или някой само за себе си. Тревожим се, че не сме достойни за него и ще ни го отнеме някой по-добър от нас.

Ревност е емоционална реакция, която се състои в съмнение, неприятно раздразнение и гняв относно опасността да ни бъдат отнети вниманието и любовта на значимия човек.

Тази реакция има биологична функция, която носи своя дълбок смисъл. Появява се по начало след 2 годишна възраст, когато малкото дете воюва със съперниците – сиблингите ( другите братя или сестри). То се конкурира с тях за вниманието на родителите си, особено на майката. След това ревността продължава през едиповия период около 5-6 годишна възраст. Тогава искаме родителите да ни принадлежат тотално, а след това продължава и през целия живот на възрастния човек. В корените на тази реакция стои страх. Tова е страхът  да не бъдем заменени в сърцето на любимия с друга личност. Този страх поражда постоянно безпокойство, тревожност и несигурност. 

Ако в детска възраст сме имали сигурен тип привързаност – безусловната любов на майка си и нейното редовно и постоянно внимание, по-нататък ние ще се чувстваме оценени, обичани и спокойни.

Важно е да сме имали възможността да се убедим в тази обич, да видим проявата й. Тогава обичта и вниманието на нашия партньор към други хора няма да ни дразнят и няма да предизвикват неприятни чувства.

Ако обаче не сме били дарени с обичта, грижите и вниманието на родителите, и по-специално на майката, а сме били принудени да ги просим и да молим за внимание, по-нататък в живота ще страдаме от липса на самоувереност. Ако в ранна детска възраст ни се е налагало да молим родителите си за да бъдат с нас, да ни прегърнат и да ни казват, че ни обичат, да играят с нас или просто да ни изслушат, за съжаление това ще остави белези за цял живот. Несигурността ще се породи в нас и постоянно ще се питаме  дали наистина сме ценни и дали сме обичани.

Човек, на който в детството е липсвала любовта на майката или е имал само нейната условна любов, развива в себе си скрит конфликт, неясно проявен в поведението му.

Той решава да компенсира своя вътрешен конфликт чрез прекомерна работа, стремеж да покаже на другите колко е умен и добър. Прави всичко възможно, да им се хареса, за да стане известен. По този начин  си удовлетворява потребността от любов, която му липсва още от детството. Това води до постоянно търсене на внимание от другите и ниска самооценка.

Човек с ниска самооценка обикновено иска не само обич и внимание от партньора/партньорката си. Той иска и от колегите си, приятелите си. Иска и непрестанни доказателства за това. Използва въпроси като: “Ти мен обичаш ли ме?” “Откъде да знам, че ме обичаш?” “Защо не ми казваш всеки ден, че ме обичаш ?” “Как да съм сигурен, че обичаш само мен?”

Ревнивият не вярва на доказателствата за любовта и обичта, които получава. Дълбоко в него от детството е останала жажда за това. И дори да ги има, пак ги иска и има нужда от непрестани доказателства за тях.

Партньорът обаче се изморява от това непрекъснато търсене и изискване на доказателства за обич.

Ревността има почва и непрекъснато се подхранва от несигурността. Тя е тормоз и за двамата партньори. Ревнивият редовно шпионира, контролира своя партньор и търси несъзнателно поводи за подозрение и разправии. Той иска да знае във всеки миг къде е партньора му, с кого е, и с какво се занимава. Накрая търси да докаже, че той или тя изневерява.

Ревнивият винаги фантазира най-лошото и най-неприятното и се опитва да намери доказателства за правотата си. Той никога не може да повярва, че причината за ревността е в самия него, а не в партньора му. Ревнивият не може да се освободи от ревността си и страда от това. В проявите на ревността има голям диапазон – от проста ревност до налудности и истинска психоза – патологична ревност.

Основните компоненти на патологичната ревност са безсилието, злобата и отчаянието, основани на необичането и нехаресването на самия себе си.

Човек, който не обича и не цени себе си, винаги подозира, че другите не биха могли да го ценят и обичат. Той смята,че не е достатъчно добър, че другите са по-добри и заслужават повече топлина, любов, внимание, грижи и уважение. По този начин основата за патологичната ревност е ниската самооценка. Когато човек се оценява много ниско, той вярва, че не заслужава добър партньор в живота, хубаво жилище, хубава работа и тн.

Оттук възниква огромният страх да не загуби своите ценности. Усеща се безсилие за въздействие върху онези, които биха могли да му ги отнемат. Като следствие от това идват и отчаяните опити да контролира обекта на своята любов, които често приемат формата на насилие. И ако в същия момент ревнуващият е убеден, че да ревнуваш е лошо, той влиза във вътрешен конфликт със самия себе си: той ревнува силно, а в същото време си забранява да ревнува. Понякога този процес е потиснат и стаен до такава степен, че човек забелязва само неговите психосоматични последствия: безпричинното чувство на тъга и самота, главоболие, симптомите на психосоматичните заболявания на черния дроб, жлъчката, стомаха и задстомашната жлеза.

Източниците, които подхранват и поддържат ревността и завистта са:

1. Ревност, възникваща като следствие от определени лъжи и предателства в миналото.

Например с вашия партньор сте си казали, че си принадлежите един на друг, а след това той/тя/ ви е мамил и е бил с друг/друга/. При следващите си партньори вие постоянно ще проверявате дали не ви лъжат. Ако смятате, че причината за вашата ревност е тази, опитайте се да намерите някакви разлики между онези, които са ви лъгали и човека, с който сте в момента.

2. Желание да си най-добрия, тъй като ти се струва, че ако не си най-добрия, значи си по-лош от другите.

Ако за теб съществуват такива крайности, ако се страхуваш, че не си най-добрия, ако усещаш, че партньорът ти може би харесва още някого – за теб това наистина може да означава, че не си най-добрия. Но тъй като в съзнанието ти в такива случаи обикновено звучи „всичко или нищо“, ти смяташ, че щом някой избира друг, а не теб, това означава, че ти си по-лош и съответно, ти се чувстваш обиден и озлобен. Ревността в този случай възниква заради болестната нагласа, че „щом не съм най-добрия, значи съм най-лошия от всички и съм недостоен за любов и уважение.“ С такава нагласа животът става изключително труден и трябва непрекъснато да доказваш на всички, че ти си най-добрият.

3. Ревност поради страх от самота.

Ако си мислиш, че да си сам е лошо, страшно, глупаво, болезнено, тогава е възможно да изпиташ ревност заради това, че другият в момента се занимава с някакви свои неща, възможно е да изпитваш завист и спрямо хората, които прекарват повече време заедно. Заради страх от самотата, някои хора избират да бъдат не с онзи, с който наистина искат, а с всеки, с който е възможно да бъдат, за да не са сами.

4. Ревност от бездействие : когато вие самите не давате достатъчно от себе си във вашите отношения.

Твоята „собственост“ започва да живее свой собствен живот или започва да контактува с други по-грижовни и всеотдайни хора.

Чувството на ревност е индикатор, че на твоята личностна територия се е получило нарушаване или дисбаланс на силите. Например ако единият от партньорите непрекъснато се развива, а другият стои на едно място, вторият ще развие чувство на ревност, тъй като първият ще е насочен повече навън, отколкото навътре в техните отношения. Но първият ще е принуден да поема на плещите си отговорността за развитието, тъй като вторият не иска да се развива. Семейството или двойката представляват един цялостен организъм, който трябва винаги да е балансиран. Всяка ценностна система се подчинява на два закона: опазване на това, което вече имаме и на развитие. Без развитие системата деградира. Без опазване на важните ценности и целостта си, тя се разрушава.

Когато изпитваме нормална ревност (не патологична), това сигнализира кое точно е допустимо на нашата личностна територия и кое не, кои са границите на търпението, кои са правилата и къде е разделителната линия, зад която не бива да се преминава, за да не се наруши целостта на тази територия. Ревността става безполезна и разрушителна – патологична, когато престава да регулира отношенията и започва да ги разрушава.

Пациентите страдащи от патологична ревност са невротични и психотични, една трета имат психични симптоми, а останалите имат органични проблеми, проблеми с алкохола и/или наркотиците.

Трябва да знаем, че ревността, когато е в нормални граници спомага за опазването и благополучието на връзката. Но за ревността, минаваща границите на нормата трябва да се отнасяме като към детска травма. За възникването на патологичната ревност може да има много причини, които се крият в миналото, а не в настоящето. Най-добрият начин да избегнем саморазрушителната ревност е да се грижим за психическото си здраве. За да се освободим от тези затормозяващи чувства и мисли, е нужна квалифицирана психологическа намеса.