Психологическа травма

Психологическа травма е сложна смесица от биологични, психологически и социални явления. С термина „психологическа травма“ се обозначава въздействието на силен стресогенен фактор върху емоционалната сфера на човек. Тя е нещо, което той не е в състояние да понесе спокойно и което му е причинява някаква вреда. Психотравмата често се развива в ситуации, които застрашават здравето и живота на човек и/или го карат да изпитва постоянна несигурност. Субективното преживяване на индивида обаче определя дали едно събитие е травмиращо или не.

Психологическата травма е уникалното индивидуално преживяване на събитие или трайни условия, при които:

Способността на индивида да интегрира емоционалното си преживяване е претоварена, или субективното индивидуалното преживяване е заплаха за живота, телесната цялост или здравия разум. (Pearlman & Saakvitne, 1995, стр. 60)

Така, травматично събитие или ситуация създава психологическа травма, когато надвишава способността на индивида да се справи и го оставя в страх от смъртта, унищожението, нараняването или психозата. Човек може да се чувства емоционално и физически претоварен. Обстоятелствата на събитието обикновено включват злоупотреба с власт, предаване на доверие, безпомощност, болка, объркване и/или загуба.

Джон Алън, психолог в клиниката „Менингер“ в Хюстън, Тексас и автор на „Справяне с травмата: Ръководство за саморазбиране“ (1995) ни напомня, че има два компонента на травматичното преживяване: субективно и обективно:

„ Това е субективното преживяване на обективните събития, които съставляват травмата. Колкото повече вярвате, че сте застрашени, толкова по-травмирани ще бъдете. Психологически най-ниската линия на травмата е чувството на пълна безпомощност. Може да има или да няма телесни наранявания, но психологическата травма е съчетана с физиологични сътресения, които играят водеща роля в дългосрочните ефекти “.

Ранна психологична травматизация 

Общи травматични симптоми:

• Проблеми при създаване и поддържане на връзки с приятели, семейство или партньори;
• Доминиращо емоционално претоварване;
• Избягване на ситуации или борба, или невъзможност за предприемане на действия;
• Чувство за нещо нередно, без знание какво;
• Хронична безсъние;
• Често необяснимо заболяване или хронична болка;
• Чувство за несигурност и «не на място»;
• Страх от изоставяне;
• Трудности за концентриране и запомняне;
• Саморазрушителни действия или модели.

Как травмата в развитието повлиява формирането на идентичност?

• Загуба на детството: „Всъщност, никога не съм имал детство“ или „Не си спомням много от порастването ми“.

• Липсващи части от себе си: „Винаги съм се чувствал сякаш нещо липсва, но не знам какво е то.“

• Привличане към разрушителни взаимоотношения: „Аз съм човек, който винаги излиза с хора, които не са подходящи за мен.“

• Избягване на връзки: „Аз съм човек, който се чувства по-добре сам.“

• Избягване на себе си: „Не обичам да мисля за себе си, това само ме кара да се чувствам зле.“ 

• Трудности да бъдат интегрирани емоциите в идентичността: „Аз не съм от този тип хора, които много преживяват нещата.“

Травматичното събитие може да е приключило, но реакцията на човека към него не е. Нахлуването на миналото в настоящето е един от основните проблеми, с които се сблъсква преживелия травма. Повторното преживяване или ретравмиране е ключът към много от психологическите симптоми и психични разстройства, които са резултат от травматични преживявания. Това нахлуване може да се представи като тревожни натрапливи спомени, ретроспекции, кошмари или преобладаващи негативни емоционални състояния.

Въпреки, че пиша за психологическа травма, също така е важно да се има предвид, че стресовите реакции са и физиологични. Нормалните физиологични реакции при екстремен стрес водят до състояния на физиологична свръх възбуда и тревожност. Когато нашите инстинкти за борба или бягство ни превземат, синтезирането на кортизол и други хормони ни сигнализира да внимаваме. Ако това се случи няколко пъти, телата ни се научат да живеят постоянно в състояние на “готовност за борба”, с всички придружаващи го поведения – свръхбдителност, недоверие, агресия, фрустрация, раздразнителност и т.н.

Неврологични изследвания започват да показват до каква степен травмата ни въздейства на биологична и хормонална основа, както психологически, така и поведенчески. Изследванията показват, че при ранните детски травми се получава блокаж в детското развитие.

Това може да бъде още по-голямо предизвикателство (но не е невъзможно) за претърпелите детска травма да се научат да правят нещата по различен и адаптивен начин.

Какви са трайните ефекти на травмата?

Няма единна диагноза, която да съдържа всички оплаквания на клиенти, преживели травма. Често потърпевшите имат коморбидност, т.е повече заболявания:

• зависимост и злоупотреба с вещества,

• личностни разстройства (особено гранично разстройство на личността),

• депресия,

• тревожност (включително посттравматично стресово разстройство),

• дисоциативни разстройства и

• хранителни разстройства.

Използване на адаптивни стратегии за справяне

Хроничната ранна травма – започнала, когато се формира личността на индивида – оформя възприятията и убежденията на детето (а по -късно и на възрастния) за всичко.

Тежката травма обикновено има голямо влияние върху живота. Травмата в детството може да причини нарушаване на основните задачи при развитието. Например, преживелите детска травма могат да имат леки до тежки дефицити в способностите като:

• невъзможност за самоуспокояване;

• невъзможност за гледане на света като безопасно място;

• липса на доверие към други хора;

• липса на организирано мислене за вземане на решения;

• избягване на експлоатация.

Нарушаването на тези задачи в детска възраст може да доведе до дезадаптивно поведение, което може да се тълкува в системата за психично здраве като „симптоми“. Например:

• нарушената възмозност за самоуспокояване може да бъде обозначено като нервна превъзбуда;

• нарушената способност да виждаме света като безопасно място изглежда като параноя;

• недоверието към другите може да се тълкува като параноя (дори когато се основава на опит);

• прекъсвания в организираното мисленето за вземане на решения изглежда като психоза;
• когато се избягва/предотвратява експлоатацията може да се нарече самосаботиране.

Етапи при продължително травматично събитие: 

1. Първична фаза на реакция – Реакцията е дисоциация към обект и субект. Остра деперсонализация, която би следвало да се разглежда като психологична защита.
2. Фаза на адаптация – валидно е твърдението на Достоевски, в което определя човека като същество, което свиква с всичко, още определена и като фаза на апатия – Всичко, което до този момент е активирало човека или е предизвиквало неговото възмущение и гняв, на този етап сякаш се удря и рикошира в някаква своеобразна „броня“.
3. Период на възвръщане към нормалните условия (период на освобождение) –всичко е като прекрасна мечта, в която е трудно да се повярва.., най-накрая станала реалност. Тогава нахлуват крясъците на похитителите, които заповядват да се направи / изпълни нещо, и това изтръгва от съня – реалност, превърнал се в новата – стара реалност.

Полезно е да мислим за всички „травматични симптоми“ като за адаптации.

Симптомите представляват опита на клиента да се справи по най-добрия начин с преобладаващите емоции и чувства. Когато видим симптомите при преживял травма, винаги е важно да се запитаме: каква е целта на това негово поведение? За какво му служи то? От какво се предпазва, чрез него? Всеки симптом е помагал на травмирания индивид да се справи в някакъв момент от миналото. Затова той си мисли, че му помага по някакъв начин и в настоящето.

Преживелите повтаряща се ранна травма вероятно инстинктивно ще продължат да използват същите самозащитни механизми за справяне, които са използвали, за да се предпазят от психични увреждания по време на травматичното преживяване: дисоциация, избягване, отричане и изтласкване. Това са примери за стратегии за справяне, които може да са били ефективни в даден момент, но по-късно пречат на способността на човека да живее живота, който иска.

Затова е необходимо да потърси помощ от психолог, който да умее да приема, без да осъжда, както и да обезпечава чувството за безопасност на страдащия. Подкрепата и съпровождането на травмирания индивид към връзката с ранните му преживявания, е изкючително важна. Едва след това е възможна преработка на травматичното съдържание. Дори и успешно преработена, травмата оставя душевни белези. Преживелият травма, с помощта на психолога трябва да открие своят изход от „травматичния капан“. Изисква се разбиране и приемане на реакциите на клиента по начин, който да успокои тревожните му мисли и емоции, за да може да открие нов смисъл на живот.