Видове привързаност

Разработвайки теорията на привързаността Джон Боулби изпитва влиянието на водещи по това време научни идеи и теории като: психоанализа, еволюционна биология, теория на обектните отношения, системен подход, етология, когнитивна психология и др. Безспорно най-голямо влияние изпитва Боулби от психоанализата и идеите на З. Фройд. З.Фройд придава централна роля на детството и описва фазите на психосексуалното развитие: орална, анална, фалическа, латентна и генитална.

До 1957 г. в психоаналитичната литература могат да се очертаят няколко основни теории, обясняващи природата и произхода на привързаността при децата:

-Децата имат физиологични потребности, които трябва да бъдат удовлетворени, като потребност от храна и топлина. Интересът и привързаността на детето към майката, възниква в резултат на грижите й за удовлетворяване на физиологичните потребности и от това, че детето постепенно разбира, че източник на удовлетворението е майката.

-При бебетата е налице определена склонност да обладаят орално майчината гърда. Постепенно те разбират, че към гърдата има и мама и установяват отношения с нея.

-Бебетата имат вродена склонност да търсят съприкосновение, тактилен контакт, да се „прилепват“ към друг човек. Т.е. съществува потребност от обект, която не е свързана с храната, но която също е първична.

– Напускайки майчината утроба бебето негодува и иска да се върне там. 

Първоначално удоволствието от отделянето и задържането е автоеротично и не е насочено към обекта. През аналната фаза значително нарастват сензорните, двигателните и интелектуалните способности на детето. Либидото е предимно нарцистично, а разграничаването на реалност от фантазия е слабо. Тези фактори на психичния живот предопределят явления като всемогъщество на мислите и магическо мислене. Екзистенциалният страх в аналната фаза е страх от загубата на обекта, а самите обекти са оценявани като добри и лоши.

Според психоанализата първоначално детето се преживява като слято с майката, поради което не прави разграничение между вътрешно и външно.

Това е етапът, който се свързва с т.н. първичен нарцисизъм. Детето насочва психичната енергия към себе си, преживявайки усещането, че само удовлетворява потребностите си, което му създава чувството за омнипотентност. По-късно то започва да се възприема като отделно от майката, но зависимо от нея, което води до разграничаване на вътрешно от външно. Задържането на обекта е свързано с два импулса- да получи гърдата и да я инкорпорира. Целта на инкорпорацията на гърдата е тя винаги да е достъпна. Детето интроектира удоволствените стимули от обекта и проектира неудоволствените стимули-“изчистено удоволствено его“ според термините на З. Фройд. Постепенно, под натиска на принципа на реалността се изгражда „его на реалността“. Екзистенциалният страх в оралната фаза е страх от загубата на обекта. З. Фройд изтъква, че съществуването на еротично-натрапливо-нарцистичен тип би представлявал абсолютната норма, идеалната хармония, тъй като либидото е разпределено между трите инстанции на психичния апарат (Аз,То, СвръхАз).

Дж. Боулби смята, че импринтингът безусловно има своето място в отношенията майка-дете. При хората също може да се наблюдава подобен процес, но протичащ много по-бавно. През първите седмици от живота си децата не могат активно да следват обектите, но се усмихват, вокализират, хващат и плачат, което им помага да удържат другите близо до себе си. Отначало тези удържащи реакции на детето са насочени към широк кръг от хора. Но към шестмесечна възраст тези реакции се ограничават до няколко човека, като са особено изразени към един определен човек.

Детето има потребност именно този човек да е винаги близо до него. На този етап се появява и страхът от непознати. Когато се научат да пълзят, децата следват обекта на своята привързаност всеки път когато той се отдалечи от тях. По този начин при тях се изгражда импринтинг, “запечатване” на определен човек. Именно ипринтингът е този процес, който инициира следването на обекта на привързаност.

ТЕОРИЯ НА ПРИВЪРЗАНОСТТА НА ДЖОН БОУЛБИ

„Нашата цел се състоеше в това да съсредоточим вниманието си на събития и тяхното въздействие върху децата и да предадем на теорията такава форма, която да допуска формулирането на проверими прогнози.”

Джон Боулби

Теорията на привързаността е формулирана, за да обясни определени модели на поведение, характерни не само за бебета и малки деца, но и за юноши и възрастни, които преди са били обсъждани в термина зависимост. Влияние върху създаването на теорията са оказали наблюдения върху начина, по който реагират малките деца в непозната обстановка с непознати хора и ефектите на преживяванията им върху взаимоотношенията деца-родители.

Дж. Боулби дефинира теорията на привързаността по следния начин:

„Теорията на привързаността се отнася до склонността за създаване на интимни емоционални връзки с определени хора, като основен компонент на човешката природа, която вече присъства в зародиш при новороденото и продължава през зрялата възраст до дълбока старост. Възможността за създаване на емоционални връзки с другите, понякога като търсене на грижа, а понякога като полагане на грижа, се счита основна характеристика на ефективното функциониране на личността и психичното здраве.”(Дж. Боулби, 1988).

Теорията на привързаността признава емоционалната връзка на новороденото с грижещия се за него като изградена през еволюцията реакция, подпомагаща оцеляването.

Боулби комбинира идеите от психоанализата, етологията, теорията на системите, еволюционната и когнитивната теория за създаването на теория за поведенческата система на привързаност.

Боулби е смятал, че човешкото бебе, подобно на малките на другите животински видове, се ражда с набор от заложени поведения, които подпомагат задържането на родителя наблизо, които имат за цел да предпазят бебето от опасности и да му осигурят подкрепа за изучаването и овладяването на средата.

Взаимоотношението на бебето с родителя започва като набор от заложени сигнали, които призовават възрастния да стои близо до детето.

С течение на времето се изгражда истинска привързаност между майката и детето, подкрепена от нови емоционални и познавателни способности. Тази връзка в оптималният си вариант се характеризира с топли и сензитивни грижи. Развитието на поведението на привързаност преминава през няколко фази, като между тях не могат да се поставят резки граници (Лора Е.Бърк, 2007).

Всъщност системата на привързаност е само част от няколко други поведенчески системи, които се разгръщат в хода на развитието, но поведенческата система на привързаност е първична и жизнено важна за детето. Условие за адаптацията на детето към външния свят е системата на привързаност да функционира задоволително. Това от своя страна позволява на детето да активира потенциала на другите поведенчески системи.

Сигурен тип привързаност

деца, които възприемат родителя като сигурна опора и източник на безопасност, когато са в състояние на дистрес. Те са общителни, изследват обстановката, приятелски настроени са към непознатия, макар и предпазливи. Показват гняв, тъга и дистрес при излизането на майката, но се адаптират към нейното отсъствие и лесно биват утешавани. При завръщането и изпитват радост и бързо я приемат отново. Майките на деца с такъв стил привързаност се смятат за отзивчиви към потребностите на детето. Приема се, че това е най-разпространения стил – 60%. 

Избягващ тип привързаност

Тези деца при раздяла избягват родителя и проявяват отчужденост. Те изглеждат независими и уверени, но е налице умишлено избягване на майчината фигура. Вкъщи молбите за подкрепа, внимание и  близък контакт са били системно пренебрегвани. Майките на такива деца са склонни към раздразнителност и се чувстват  неудобно при физически контакт. Около 20% от децата са класифицирани с избягващ тип привързаност. 

Тревожно -Амбивалентен тип привързаност

Деца, при които се смесват поведение на привързаност и открити изблици на протест и гняв, когато са в дистрес. Тези деца са по-скоро изплашени от присъствието на непознатия, при раздялата с майката се вкопчват в нея и не се успокояват лесно. Показват смесица от търсене на близост и раздразнение при завръщането и. Майките на деца с тревожно-амбивалентна привързаност се определят като недостъпни и непоследователни спрямо детските сигнали. Понякога прекалено грижовни, а друг път повърхностни, студени, отхвърлящи и контролиращи. Тези деца са около 20%.  

Дезорганизирана привързаност – тази малка група се характеризира с липса на умение за управление на тревожността и се проявява като смесица от амбивалентни, избягващи или стереотипни поведения. 

ВИДОВЕ РАЗСТРОЙСТВА НА ПРИВЪРЗАНОСТТА – 3 вида:

1. Разстройство с тревога от раздяла – При някои деца сепарационната тревожност не отминава с времето, а интензивността вместо да намалява се засилва.Сепарационно тревожно разстройство може да се предполага в случаите, когато:

• тревожността при раздяла е свръхмерна;                                              
•  повлиява негативно/пречи на нормалните ежедневни дейности на детето като училище, приятелства, участие в различни дейности;        
• продължава дълго (седмици или дори месеци).

Кои са симптомите на сепарационно тревожно разстройство?

Сепарационното тревожно разстройство е сериозно емоционално разстройство. Главната разлика между нормалната и патологичната сепарационна реакция е интензивността на страховете от раздяла, степента на причиненото страдание и засягането на ежедневието на детето. При това разстройство децата имат засилена тревожност при раздяла със значимата фигура на привързаност, която се проявява със:

• Страх, че родителят може да излезе и да не се върне.
• Нежелание да отидат на училище поради страх от раздяла с близките си.
• Нежелание или отказ да остават сами вкъщи
• Страх, че нещо лошо ще се случи с техните близки. Безпокойство, че по време на тяхното отсъствие, родителите ще бъдат сполетени от нещастие – ще се разболеят, ще претърпят катастрофа, ще бъдат наранени.
• Безпокойство, че непредвидено събитие ще доведе до постоянната раздяла с обекта на тяхната привързаност. Например да бъдат отвлечени, убити или да се изгубят.
• Повтарящи се кошмари, свързани с раздяла.

Децата със сепарационно тревожно разстройство имат повтарящи се телесни оплаквания, появяващи се преди или по време на раздяла като:

• болки в стомаха
• гадене
• сърцебиене
• повръщане
• главоболие
• мускулни болки
• общо неразположение

Те често:

• отказват да ходят на училище.
• отказват да си легнат и не желаят да заспят без да бъдат в близост до родителя си.
• следват навсякъде майка си. Хващат родителя за ръката или крака при всеки негов опит за отдалечаване. 

Това тревожно разстройство е с начало преди 18 годишна възраст с пик към 7-10 г. възраст. Продължителността на проявите е най-малко 4 седмици. Засяга 3-4% от всички деца в училищна възраст и 1% от юношите. Честотата при момчетата и момичетата е сходна с лек превес при момичетата.

Кои са рисковите фактори за сепарационно тревожно разстройство?

Фактът, че сепарационната тревожност е по-честа в някои семейства, води до предположението, че съществува генетична предразположеност към разстройството.

Разстройството нерядко започва след значимо травматично преживяване в живота на детето-болничен престой, загуба на домашен любимец, промяна на обкръжението и средата на живот.

Децата, чиито родители са свръхобгрижващи са по-предразположени към сепарационно разстройство. Стилът на родителстване е от съществено значение. Детето може да пресъздава модела на избягващо поведение заучен от родителя. Прекомерно суровото дисциплиниране и заплахите за изоставяне на детето могат да доведат до засилване на тревожността у него.

Понякога сепарационната тревожност при детето е своеобразен израз на високата тревожност от раздяла при майката.

Има случаи, когато родителите и детето взаимно подхранват тревожността си.

Разстройство на привързаност в детството – реактивен тип(F94.1)

Нарича се още синдром на лошо отношение с децата. Формира се при морални или физически наказания, малтретиране, наранявания, занемаряване, несъобразяване с естествените потребности и лишаване от храна. Детето изпитва постоянен страх и несигурност. Винаги е свръхбдително – “нащрек”. Постепенно изостават и в телесното си развитие (в ръста). Социалните му реакции са двойствени: приближава се при повикване, но с обърната в страни глава. Отдръпва се, ляга на пода, избягва срещи. Децата стават агресивни към себе си и към околните, или обратно – апатични. Бързо се подобряват и възстановяват при поставяне в благоприятен семеен микроклимат, при топли и сърдечни грижи и зачитане на детското им достойнство. 

Разстройство на привързаност в детството – дезинхибиран тип – (F94.2)

Невъзможност на детето да се привърже към определено лице (гледано от много баби и лели, при което детето се обърква и не знае коя всъщност е майка му; късно осиновеното дете или отгледаното в институции). Тези деца не могат да осъществяват трайни връзки и конкретни комуникации в зрялата си възраст. Не правят разлика между близки (роднини) и непознати за него лица. Зад подчертана общителност с непознати и зад размитата граница между родители и странични хора, обикновено стои неспособността за ясна и добра привързаност.

Емоционалните нарушения у децата са тясно свързани с признаците на семейното неблагополучие – невроза на майката, скандали между родителите, раздразнителност на родителите или разпадане на семейството.

Тези фактори определено влияят на емоционалните състояния на децата, особено когато са по-малки. При по-големите тяхното влияние е по-слабо. Макар да не е известно точно какви фактори провокират емоционалните разстройства у подрастващите, предполага се че биологическите и психологическите изменения, свързани с този етап от развитието са определящи. Съществуват някои емоционални разстройства, които при леко неразположение се появяват и поддържат от емоционални причини, като например продължителна тревожност, безпокойство, раздразнение, несправедливост, честа поява на силен страх и уплаха. Този вид емоционални разстройства с времето могат да разрушат телесното здраве значително. Затова оказване на доверие, приятелски насърчения, разумен съвет могат да окажат сериозна подкрепа и да предотвратят соматични заболявания. 

Джон Боулби: Сигурността и доверието в интимния партньор са отчасти отражение на опита от ранното детство. Системата на привързаността, която води началото си от детството продължава да влияе на поведението, мислите и чувствата през зрелостта. 

Романтични взаимоотношения на възрастните вследствие на стиловете на привързаност в детството:

1. Възрастни със сигурен тип – очаква се да изпитват доверие към своите партньори, очакват те да откликват навреме на потребностите им, приемат с лекота взаимозависимостта. 56%
2. Избягващ стил – тези хора на влагат много от себе си в близките взаимоотношения. Предпочитат да не зависят от другите, както и другите да не зависят от тях.  24% 
3. Възрастни с тревожно-амбивалентен стил във взаимоотношенията – изпитват безпокойства от това, дали са харесвани и обичани, лесно се фрустрират и разгневяват, ако потребностите им останат  неудовлетворени. 20%

ВЪТРЕШНИ ОПЕРАТИВНИ МОДЕЛИ (Дж.Боулби)

Комплекси и афективни когнитивни схеми, които влияят на поведението в зависимост от качеството на грижите и от взаимоотношенията със значимите други. Пораждат се от ранния опит с фигурите на привързаност и са база за формирането на нагласи, убеждения и очаквания за изграждане и интерпретация на близките взаимоотношения. Те не са странични образи, а гъвкави модели, които се използват за разбиране и прогнозиране на връзките със средата и организиране на комплекси поведения през детството, юношеството и през зрелостта.

Съдържанието на вътрешните оперативни модели отразява възприятието и разбирането(съзнателно и несъзнателно) на децата за това доколко са приемани, харесвани и обичани от другите, доколко могат да разчитат на подкрепа и безопасност в ситуация на заплаха. Боулби се опира на работата на Ж.Пиаже за да определи възрастта на поява на вътрешните оперативни модели, според която перманентността на обекта се постига на около 5 годишна възраст. тя дава възможност обектът да е наличен в съзнанието, дори когато не е възприеман в актуалния момент.

Схемата постепенно придобива психично съдържание

Въздействието на вътрешните оперативни модели над мислите, емоциите и поведението до голяма степен е автоматично и несъзнателно. Това според Боулби се дължи на структурата на когнитивните механизми и на динамиката на защитните процеси на субекта. Той смята, че психичното функциониране е резултат от процеси на всекидневно учене. Тези модели на взаимоотношения започват да функционират автоматично, което позволява  на психиката ни да спести усилия за когнитивна преработка на информацията от външния свят.

Информацията, свързана с моделите се съхранява в дългосрочната памет и не може лесно да бъде подложена на преоценка и на съзнателна преработка. Трудният достъп прави моделите непропускливи към промяна. Съвременната когнитивна психология, както и невропсихологията потвърждават имплицитния характер на редица когнитивни процеси и дейности. Боулби смята, че изключването на определени съдържания от сферата на съзнанието има защитна функция – предпазва Аза от тревожни, болезнени и емоционално натоварени стимули(защитно изключване/defensive exclusion). Детето изтласква болезнения опит от раздялата, за да се справи с чувствата на тъга и тревожност. Защитното изключване се открива в ядрото на психопатологията при пациенти с несигурни вътрешни оперативни модели, преживели болезнен и травматичен опит.   

Хората, които които възприемат и преживяват фигурата на привързаност като достъпна, чувствителна и отзивчива развиват положителен модел за другите.

Те очакват, че значимите други ще бъдат на разположение при нужда и ще бъдат готови да предоставят подкрепата си по време на стресови събития и други затруднения. Положителният модел за себе си(модел на Аза) е свързан с убеждението, че си харесван и достоен за любов, помощ и подкрепа. Положителните модели за себе си и за другите отразяват сигурната привързаност, а негативните модели за себе си и за другите отразяват несигурност в поведенческата система на привързаността. 

ПРОТОТИПНИ СТИЛОВЕ ПРИВЪРЗАНОСТ ПРИ ВЪЗРАСТНИТЕ – 4 бр.

1. Сигурен: – ниски нива на тревожност и избягване; 

– възпроизвеждат по-лесно положителните спомени с родителите си от детството;

–  имат лесен достъп до негативните спомени и разказват открито за тях;

– имат най-кохерентен разказ, изпълнен с емоционално наситени спомени за миналото;

– смятат, че на другите може да се разчита.

– вярват, че при необходимост, ще им бъде осигурена помощ и подкрепа и ще им бъде вдъхната увереност;

2. Страхуващ се: – високи нива на тревожност и избягване;

– защитно описват връзката с родителите си като добре;

– когато бъдат потикнати да разкажат нещо по-конкретно, те описват спомените си като отхвърлящи или недостъпни, особено, когато са имали нужда от подкрепа;

– трудно възстановяват негативните емоционални спомени и отричат техния интензитет и влияние над поведението;

от изключително значение за тях е усещането за близост, подкрепа и любов и са получили достатъчно доказателства за това;

-тяхното ниско самочувствие и страхът от отхвърляне ги мотивират да търсят нереалистично високи нива на интимност, емоционална свързаност и подкрепа от страна на другите.

3. Свръхангажиран – силна тревожност и слабо избягване; 

-Силната тревожност се свързва с описание на родителите като непостоянни в полагането на грижи;

-разменени роли, родител-дете;

-трудно запазват емоционална стабилност, когато разказват личната си история;

4. Отхвърлящ – слаба тревожност, силно избягване.

-възприемат другите като неотзивчиви, неодобрителни и отхвърлящи;

При създаване на публикацията са използвани материали от книгата “Привързаност – там и тогава, тук и сега”, В. Матанова.