14окт./21

Няма нищо по-хубаво от лошото време

Забързани в ежедневните си задължения, ние някак забравяме да се радваме на живота. Той си тече, а ние препускаме по ангажименти и задачи. Оправдаваме се ту с лошото време , ту с липсата на доходи или на време. Не обръщаме внимание на сигналите на тялото ни, което се нуждае от удоволствени преживявания и енергиен заряд.

Чрез това съществуване (а не живеене), ние всъщност се обричаме да робуваме на вещи, които реално не ни носят радостта и удовлетвореността, нужни ни, за да сме истински щастливи. Телата ни страдат и от това и се разболяват. Липсва ни заряда, даващ тонус и сила. Попадаме в матрица, която ни завърта между редица лекарски кабинети, след които няма особена промяна. Лекуват се симптомите, а не причината. И така често финансите, които с толкова старание и труд сме изкарали потъват при доктори и в аптеки.

Рядко хората са осъзнати, къде се крие разковничето за подобряване на качеството на живот. Не се замислят дали инструмента за това не е в техните ръце

Необходимо е само да потърсят правилната помощ, за да открият нови свои способности и възможности. Тъжно е, че радостта отстъпва все повече пред раздразнеността, гнева, фрустрацията и агресията. Те са самоунищожителни. Ако не се научим да ги преработваме, неминуемо ще ни разболеят. Най-очевидния начин, по който умът влияе негативно на тялото е стреса.

Представете си например, че се опитвате да отворите туба с паста за зъби, но сте забравили да отворите капачето. Какво става? Пастата трябва да намери някакъв друг отвор, от който да излезе навън. В общия случай тя потича от долния край на тубата или пък пробива дупка отстрани – там, където е най-слабото място. Сега си представете, че тубата с паста за зъби сте вие. Подложени сте на натиск и започвате да изпитвате психически или емоционален стрес. Не сваляте капачката, което би означавало да признаете, какво става и да отделите време за почивка или да се справите с вътрешните си противоречия и конфликти.

И така, какво става когато психическото напрежение се натрупа във вас? Накрая трябва да избие навън и ако не може да излезе отгоре (чрез разбиране, преработване и преодоляване), то ще се появи другаде. Ще намери най-слабото ви място, било то храносмилателна система, отделителна, нервна система, имунна система или съня ви. Потиснато психическото напрежение се превръща в тревожност, депресия или зависимост. Проектирано навън, то се изразява в раздраза, враждебност, гняв, фрустрация и агресия.

Сам по себе си стресът не е нито добър, нито лош

Определящ е начина, по който отвръщаме или реагираме на стресовите фактори. Именно ежедневния стрес ни влияе най-дълбоко като изчерпава нашите вътрешни резерви. Реакцията “Борба или бягство”, пораждаща се от хормона адреналин, ни позволява да реагираме на опасността, но не се стимулира само от застрашаващи живота ситуации. Защото мозъкът не вижда реално какво се случва навън, а приема само това което му подаваме отвътре чрез плащещите и тревожни мисли: колата отказва да запали, закъснение за среща, неплатените сметки, спорове с партньора или децата, чувството за несправяне. Всички те могат да породят реакцията на стреса. Привидно маловажните събития също могат да предизвикат стресова реакция, понеже тялото не може да направи разлика между истинските и въображаемите заплахи. 

И така, вместо две отделно функциониращи системи, тялото и умът очевидно действат като едно цяло, реагирайки на вътрешните и външните фактори. Всичко, което мислим и чувстваме се отразява моментално върху физическото ни здраве (психосоматика), така както изживяванията вътре в тялото се отразяват върху психическото ни състояние (соматопсихика). Да отделим едното от другото, означава да изгубим богатството от разбиране и начини за задълбочаване на нашата връзка с цялото ни същество. Реално ние можем да повлияем на нагласата и поведението си, чрез преработване на мислите си в положителна посока. Можем да работим върху емоциите и потиснатите страхове, като потърсим помощ при психолог. Необходимо е и можем да възпитаме в нас опрощение и любяща доброта. Можем да намерим красотата и удоволствието във всичко, включително и в лошото време, защото “Няма нищо по-хубаво от лошото време!”

28сеп./21

Психологическа травма

Състояние, което надвишава способностите на човек да се справи

Психологическа травма е сложна смесица от биологични, психологически и социални явления. С термина „психологическа травма“ се обозначава въздействието на силен стресогенен фактор върху емоционалната сфера на човек. Тя е нещо, което той не е в състояние да понесе спокойно и което му е причинява някаква вреда. Психотравмата често се развива в ситуации, които застрашават здравето и живота на човек и/или го карат да изпитва постоянна несигурност. Субективното преживяване на индивида обаче определя дали едно събитие е травмиращо или не.

Психологическата травма е уникалното индивидуално преживяване на събитие или трайни условия, при които:

Способността на индивида да интегрира емоционалното си преживяване е претоварена, или субективното индивидуалното преживяване е заплаха за живота, телесната цялост или здравия разум. (Pearlman & Saakvitne, 1995, стр. 60)

Така, травматично събитие или ситуация създава психологическа травма, когато надвишава способността на индивида да се справи и го оставя в страх от смъртта, унищожението, нараняването или психозата. Човек може да се чувства емоционално и физически претоварен. Обстоятелствата на събитието обикновено включват злоупотреба с власт, предаване на доверие, безпомощност, болка, объркване и/или загуба.

Джон Алън, психолог в клиниката „Менингер“ в Хюстън, Тексас и автор на „Справяне с травмата: Ръководство за саморазбиране“ (1995) ни напомня, че има два компонента на травматичното преживяване: субективно и обективно:

„ Това е субективното преживяване на обективните събития, които съставляват травмата. Колкото повече вярвате, че сте застрашени, толкова по-травмирани ще бъдете. Психологически най-ниската линия на травмата е чувството на пълна безпомощност. Може да има или да няма телесни наранявания, но психологическата травма е съчетана с физиологични сътресения, които играят водеща роля в дългосрочните ефекти „.

Ранна психологична травматизация 

Общи травматични симптоми:

  • Проблеми при създаване и поддържане на връзки с приятели, семейство или партньори;
  • Доминиращо емоционално претоварване;
  • Избягване на ситуации или борба, или невъзможност за предприемане на действия;
  • Чувство за нещо нередно, без знание какво;
  • Хронична безсъние;
  • Често необяснимо заболяване или хронична болка;
  • Чувство за несигурност и «не на място»;
  • Страх от изоставяне;
  • Трудности за концентриране и запомняне;
  • Саморазрушителни действия или модели.

Как травмата в развитието повлиява формирането на идентичност?

  • Загуба на детството: „Всъщност, никога не съм имал детство“ или „Не си спомням много от порастването ми“.
  • Липсващи части от себе си: „Винаги съм се чувствал сякаш нещо липсва, но не знам какво е то.“
  • Привличане към разрушителни взаимоотношения: „Аз съм човек, който винаги излиза с хора, които не са подходящи за мен.“
  • Избягване на връзки: „Аз съм човек, който се чувства по-добре сам.“
  • Избягване на себе си: „Не обичам да мисля за себе си, това само ме кара да се чувствам зле.“ 
  • Трудности да бъдат интегрирани емоциите в идентичността: „Аз не съм от този тип хора, които много преживяват нещата.“

Травматичното събитие може да е приключило, но реакцията на човека към него не е. Нахлуването на миналото в настоящето е един от основните проблеми, с които се сблъсква преживелия травма. Повторното преживяване или ретравмиране е ключът към много от психологическите симптоми и психични разстройства, които са резултат от травматични преживявания. Това нахлуване може да се представи като тревожни натрапливи спомени, ретроспекции, кошмари или преобладаващи негативни емоционални състояния.

Въпреки, че пиша за психологическа травма, също така е важно да се има предвид, че стресовите реакции са и физиологични. Нормалните физиологични реакции при екстремен стрес водят до състояния на физиологична свръх възбуда и тревожност. Когато нашите инстинкти за борба или бягство ни превземат, синтезирането на кортизол и други хормони ни сигнализира да внимаваме. Ако това се случи няколко пъти, телата ни се научат да живеят постоянно в състояние на „готовност за борба“, с всички придружаващи го поведения – свръхбдителност, недоверие, агресия, фрустрация, раздразнителност и т.н.

Неврологични изследвания започват да показват до каква степен травмата ни въздейства на биологична и хормонална основа, както психологически, така и поведенчески. Изследванията показват, че при ранните детски травми се получава блокаж в детското развитие.

Това може да бъде още по-голямо предизвикателство (но не е невъзможно) за претърпелите детска травма да се научат да правят нещата по различен и адаптивен начин.

Какви са трайните ефекти на травмата?

Няма единна диагноза, която да съдържа всички оплаквания на клиенти, преживели травма. Често потърпевшите имат коморбидност, т.е повече заболявания:

  • зависимост и злоупотреба с вещества,
  • личностни разстройства (особено гранично разстройство на личността),
  • депресия,
  • тревожност (включително посттравматично стресово разстройство),
  • дисоциативни разстройства и
  • хранителни разстройства.

Използване на адаптивни стратегии за справяне

Хроничната ранна травма – започнала, когато се формира личността на индивида – оформя възприятията и убежденията на детето (а по -късно и на възрастния) за всичко.

Тежката травма обикновено има голямо влияние върху живота. Травмата в детството може да причини нарушаване на основните задачи при развитието. Например, преживелите детска травма могат да имат леки до тежки дефицити в способностите като:

  • невъзможност за самоуспокояване;
  • невъзможност за гледане на света като безопасно място;
  • липса на доверие към други хора;
  • липса на организирано мислене за вземане на решения;
  • избягване на експлоатация.

Нарушаването на тези задачи в детска възраст може да доведе до дезадаптивно поведение, което може да се тълкува в системата за психично здраве като „симптоми“. Например:

  • нарушената възмозност за самоуспокояване може да бъде обозначено като нервна превъзбуда;
  • нарушената способност да виждаме света като безопасно място изглежда като параноя;
  • недоверието към другите може да се тълкува като параноя (дори когато се основава на опит);
  • прекъсвания в организираното мисленето за вземане на решения изглежда като психоза;
  • когато се избягва/предотвратява експлоатацията може да се нарече самосаботиране.

Етапи при продължително травматично събитие: 

  1. Първична фаза на реакция – Реакцията е дисоциация към обект и субект. Остра деперсонализация, която би следвало да се разглежда като психологична защита.
  2. Фаза на адаптация – валидно е твърдението на Достоевски, в което определя човека като същество, което свиква с всичко, още определена и като фаза на апатия – Всичко, което до този момент е активирало човека или е предизвиквало неговото възмущение и гняв, на този етап сякаш се удря и рикошира в някаква своеобразна „броня“.
  3. Период на възвръщане към нормалните условия (период на освобождение) –всичко е като прекрасна мечта, в която е трудно да се повярва.., най-накрая станала реалност. Тогава нахлуват крясъците на похитителите, които заповядват да се направи / изпълни нещо, и това изтръгва от съня – реалност, превърнал се в новата – стара реалност.

Полезно е да мислим за всички „травматични симптоми“ като за адаптации.

Симптомите представляват опита на клиента да се справи по най-добрия начин с преобладаващите емоции и чувства. Когато видим симптомите при преживял травма, винаги е важно да се запитаме: каква е целта на това негово поведение? За какво му служи то? От какво се предпазва, чрез него? Всеки симптом е помагал на травмирания индивид да се справи в някакъв момент от миналото. Затова той си мисли, че му помага по някакъв начин и в настоящето.

Преживелите повтаряща се ранна травма вероятно инстинктивно ще продължат да използват същите самозащитни механизми за справяне, които са използвали, за да се предпазят от психични увреждания по време на травматичното преживяване: дисоциация, избягване, отричане и изтласкване. Това са примери за стратегии за справяне, които може да са били ефективни в даден момент, но по-късно пречат на способността на човека да живее живота, който иска.

Затова е необходимо да потърси помощ от психолог, който да умее да приема, без да осъжда, както и да обезпечава чувството за безопасност на страдащия. Подкрепата и съпровождането на травмирания индивид към връзката с ранните му преживявания, е изкючително важна. Едва след това е възможна преработка на травматичното съдържание. Дори и успешно преработена, травмата оставя душевни белези. Преживелият травма, с помощта на психолога трябва да открие своят изход от „травматичния капан“. Изисква се разбиране и приемане на реакциите на клиента по начин, който да успокои тревожните му мисли и емоции, за да може да открие нов смисъл на живот.

17сеп./21

Защо да потърсите помощ от психолог

Споделянето на болката с психолог, който би те изслушал и разбрал без да те съди е безценна помощ. Това е вид разтоварване на душата и освобождаване на място в нея за позитивни мисли и чувства. Ако човека, на който споделяме е доверен психолог, тогава облекчението е още по-голямо. Психологът консултант посочва различна гледна точка, чрез която можем да погледнем на света от различен ъгъл и да се самоусъвършенстваме. В днешно време много хора живеят дисфункционално, без да го осъзнават. При такова функциониране, рано или късно се появяват здравословни соматични или психични проблеми. Тези проблеми пречат на любовта и щастието да ни завладеят и да осмислим нашето съществуване. Създадени сме така, че всеки човек носи любовта в сърцето си.

Раждаме се чисти и невинни

Впоследствие различни обстоятелства ни разочароват и променят. Защитаваме се като се затваряме в себе си. По този начин ставаме черногледи и затваряме сетивата си за истинската красота на живота. Трудните моменти спохождат всички. Няма човек, който да живее само в радост и щастие. Но не тревогите ни отдалечават от радостта, а това, че ние не я допускаме.

Хората не се травмират самите ситуации, в които попадат или им се случват. Травмират се от значението, което те самите им придават.

Когато това значение е негативно, човекът преживява негативни емоции, т.е. емоционалния отговор винаги е резултат от интерпретацията на събитието. Всеки отделен човек мисли по свой начин. Когато има емоционален проблем, го вижда само от своята гледна точка. Консултативната психология предлага и алтернативни начини на  мислене. Това е много важен момент, защото наличието на алтернативни начини на мислене означава възможност за избор. Колкото повече са алтернативите, толкова по-голяма е възможността за избор. Оттук е толкова по-голяма вероятността проблема да се реши по най-добрия начин.

02сеп./21

Когнитивно реструктуриране

Когнитивно реструктуриране или преобразуване е методът по който можем да повлияем в положителна насока на нашите мисли. Принципът му на действие е свързан с взаимосвързаността на мислите и емоциите. Те пък са двупосочно свързани с телесните усещания – мислите могат да водят до емоции и емоциите водят до мисли.

Всяко от тях може да води до телесни усещания или телесните усещания да водят до тях. Следователно цялостното ни преживяване за дадена ситуация може да се повлиява по 2 начина. Единият – от мисленето и/или емоциите да се повлиява възприятието за преживяването (перцептивната рамка) и по този начин да се променя и дадения емоционален оттенък, което пък да се отразява до известна степен на телесните усещания и ги променя.

Другият начин в посока от тялото и поведението към мислите и емоциите. Когнитивно реструктуриране се използва за преобразуване и идентифициране на автоматични мисли (плод на базисните вярвания) чрез съзнателна намеса (вътрешен диалог, който се осъществява в съзнанието) променяйки емоционалната реакция спрямо външния или вътрешен факт. По този начин ние съзнателно можем да променим нашата нагласа в положителна посока, за да намалим тревожността и безпокойството. Целта на тази публикация е да ни напомни, че отговорността за доброто настроение е преди всичко наша. Не трябва да се забравя и факта, че то е заразно и можем да променим и нечие друго в положителен смисъл. Аз реших да направя точно това! А вие?

30авг./21

Интроверт и Екстроверт

Още през 1921 г. в своята работа „Психологически типове“ знаменитият психолог Карл Густав Юнг е разделил човека на интроверт и екстроверт. По неговото определение интровертът обърнат към себе си и възприема реалността индиректно, през призмата на своя вътрешен свят. При екстровертите поведението основно се мотивира от външни стимули. През 50-те години на миналия век психологът Ханс Айзенк е доразвил теорията на Юнг. Той е смятал, че интровертите се различават от екстровертите с повишената си чувствителност към външните стимули. Съвременната наука потвърди неговите идеи, но направи няколко важни допълнения.

4 вида интроверсия

Дълго време научните дефиниции не можаха да предадат пълното описание на образа, който хората получават, когато чуят думата „интроверт“. Също и как се чувстват самите интроверти. Досега може би най-пълното и точно описание е това, дадено от психолога Джонатан Чийк от Уелсли Колидж. Обобщавайки научните теории и изследвания, той идентифицира четири типа (или прояви) на интровертност – социална, умствена, тревожна и сдържана:

1. Социален интроверт – човек, който предпочита да общува в малки групи от хора или да прекарва времето си сам. В същото време социалната интровертност не може да се отъждестви със срамежливостта. В този случай ограничаването на социалните контакти е съзнателен избор, а не проява на социална тревожност.

2. Мислещ интроверт. Човек, който е съсредоточен върху вътрешния си свят, склонен да размишлява и анализира своите действия, мисли и емоции. Той винаги пропуска външните стимули през своя филтър на рефлексия. Често е в света на фантазиите и винаги е пълен с идеи.

3. Тревожен интроверт. Те са единствения вид, който се характеризира с действителна неприязън към социалното въздействие. За разлика от социалните интроверти, този тип хора избягват контактите, защото се чувстват несигурни относно своите социални умения. В същото време нивото им на тревожност не намалява, когато останат сами със себе си. Този вид интроверти са перфекционисти. Техните мозъци работят интензивно, което ги прави склонни към прекалено обмилсяне на всичко и непрекъснато съмнение в себе си. Те са постоянно преследвани от мисли за проблеми – минали, настоящи и бъдещи. Въпреки, че са високо интелигентни и много чувствителни, те срещат изкючително силни проблеми при взаимодействието си с другите хора.

4. Сдържан интроверт. Човек, който се опитва да не се поддава на емоциите си и избягва всичко ново. Той мисли предварително за думите и действията си, въздържайки се от спонтанност. Те са най-внимателните в категорията на интровертите, а също и най-предпазливите. Трудно е за такъв човек да опитва нови неща, а също и да се обвърже със сериозни ангажименти. Но направят ли го, обикновено е за цял живот.

Естествено гореизброените характеристики за интроверт и екстроверт са само най-основните. Степента на тяхната проява при интровертите варира индивидуално.

Доказано е , че сред интровертите има по-малко импулсивни хора. Очевидно това се дължи на някои техни невробиологични особености. В японски учени са установили, че в сравнение с екстровертите, интровертите имат повече сиво вещество в областите на мозъка, отговорни за мисленето и планирането. Това има своите плюсове и минуси. Рискът от нерационални действия е по-малък, но вероятността от развитие на тревожност и депресия е по-висока.

Друго изследване потвърждава теорията на Айзенк, че интровертите са по-чувствителни към външни стимули. За да се почувстват емоционално притеснени на тях са им нужни доста по-малко външни стимули. Всичко това е възможно да е свързано с невротрансмитера допамин. Чрез него мозъкът ни възнаграждава с чувство за удовлетворение за определени наши действия. По този начин ни насърчава да ги повтаряме. Експеримент е показал, че интровертите произвеждат няколко пъти по-малко допамин от екстровертите в отговор на парична печалба в три от шестте мозъчни области, отговорни за възнаграждението.

Това не означава, че интровертите са напълно безразлични към социалния контакт. Явно те изпитват по-малко удоволствие от общуването и не се нуждаят от него толкова, колкото екстровертите. Екстровертите се опитват да разширят кръга си от контакти, за да си осигурят възможно най-голяма социална стимулация. Интровертите имат достатъчно стимули, които получават, когато са сами със себе си или в малки познати компании.

Интроверт и екстроверт по отнощение на щастието

Интровертите могат да увеличат нивата си на щастие, ако от време на време се държат като екстроверти.

Изследванията показват, че нивото на удовлетвореност от живота сред интровертите е много по-ниско, отколкото сред екстровертите. Може би причината за това е склонността им към руминация. Това е „превъртане“ на едни и същи болезнени мисли, свързани с миналото или най-лошите сценари за бъдещето. Всичко това може да доведе до тревожност и депресия.

В некомуникативността се крие слабостта и силата на интровертите

По начина на мислене интровертите са по-ориентирани към себе си. Оттук и стереотипните представи, че за интровертите не са подходящи занимания, предполагащи напреднали комуникативни умения. Всъщност всичко не е толкова еднозначно. Липсата на комуникативни умения сред интровертите се компенсира от повишеното им внимание и аналитичните им способности.

Пример за друг стереотип е, че липсата на комуникация води до неумението да се разберат и ценят хората. Всъщност е точно обратното. Както са установили учени от Йейлския университет, интровертите са по-добри в анализирането и оценяването на хората, отколкото екстровертите. Екстровертите изразходват цялата си енергия за установяване на комуникация с максимален брой хора. Интровертите в своите контакти се фокусират върху наблюдение и анализ. Освен това на интровертите им помага склонността към саморефлексия. Благодарение на познанията за собствената си психология, те често отгатват мотивите на другите хора.

23авг./21

Депресия

В повечето случаи на депресия се наблюдават широк спектър от физически симптоми като изтощение, безсъние, главоболие, намален или прекомерен апетит, както и запек. За настоящата публикация се позовах на книгата на Деби Шапиро “Тялото ви говори.”

Там авторката отбелязва, че депресията поразява едновременно тялото и ума. поражда уморено, летаргично, тежко чувство, загуба на виталността и енергията или болка в мускулите, безнадеждност или чувство за безполезност и неадекватност, вина, срам, тревога и безпомощност. Освен психоемоционалните причини за депресията, несъмнено има хормонални и други екологични фактори, които играят  немалка роля. Вътрешната причина се дължи на стреса от дълбоко стаените, непреодолени чувства или травми Те се потискат или заглушават в стремежа да бъдат изтласкани.

Думата “депресия” идва от латинското deprimo , т.е “потискам” или “потушавам”. Причините могат да включват натиск от страна на деспотични родители да пожънеш успех; срам, породен от сексуално насилие; копнеж за преодоляване на насилствени или агресивни наклонности, които се превръщат в чувство за вина. Или чувство за малоценност , което води до неспособност за справяне с живота.

Депресията може да се дължи на загуба на любим човек или на травматично изживяване. Или на събития, които пораждат безнадеждност, отчаяние или загуба на смисъл в живота. Без смисъл битието става безцелно. Депресията е начин да се предадеш без да умираш, отчаян и безмълвен вик за помощ. 

Лечението на депресията цели да се сприятрлим със себе си, така че да се свържем отново с духа си, с истинското призвание и да открием една дълбока радост, която не зависи от външните условия, а се поражда вътре в нас. 

12авг./21

Човешката личност

Човешката личност е една сложна система, която се развива от  уникални архетипи (част от структурата на несъзнавания свят, където през генома идва опита, мислите, моралните възгледи, поведенчески действия на дедите ни) или патерни, модели на мисли, чувства и поведение, които са относително устойчиви във времето и ситуациите. В човешката личност се съдържат всички когнитивни модели на мисли, чувства, волева организация на поведението. Те имат устойчивост във времето и в конкретните ситуации, но стъпка по стъпка могат да се променят. 

Тази промяна обикновено се осъществява под влияние на външните въздействия, но също така и под влияние на вътрешното желание на човек да се променя. Затова човекът може да се нарече най-великото сътворение в космическото пространство и на Земята. Тази осъзнатост за промяна го кара да се развива, да харчи психична енергия и да се самоусъвършенства.

Колкото повече психична енергия се изразходва за развитие (процес на мислене, емоции, волева организация на поведението, подобрение на действия и умения), толкова повече хората се чувстват щастливи.

Това е принципа на удоволствието. Необходимо е непрекъснато интензивно психично развитие. Когато човек спре да изразходва психичната си енергия спира и психичното удоволствие.

Деструктивните процеси също харчат психична енергия и минават през деструктивни болезнени разрушителни емоции. Това е свързано е с хормоните. Важно е психичната енергия от кои хормони е катализирана. Ако е катализирана от адреналин, норадерналин, кортизол се попада в “капана” на гнева, агресията, страха и тревогата. Това разболява и убива човека.

Ако катализатора са опиоидните хормони – серотонин, ендорфин, енкефалин, окситоцин, допамин, психичната енергия е катализирана позитивно, чувстваме се удовлетворени и радостни. Преодоляват се лесно болестите и човек е здрав и щастлив. 

Големият регулатор тук е ума. Поради тази причина помощта от психолог е за избрани хора, такива, които имат умението да разберат този процес.   

Основната цел на психологичното консултиране е индивидите да се променят към нещо полезно за техния живот,  да станат по-успешни, по-удовлетворени. Годността за промяна обаче е различна при различните хора, затова е важно психологът консултант да може да я отчете. По този начин ще бъде наясно в каква степен промяната може да се осъществи при конкретния човек.

29юли/21

Дихателна терапия

Дихателна терапия – дихателният процес се осъществява автоматично от вегетативната нервна система, която е автономна. Ние дишаме автономно – без никакво съзнателно усещане. Начинът, по който дишаме обаче съответства пряко на нашите емоции. Например състоянията на страх или стрес обикновено се съпътстват от плитко, накъсано дишане високо в гърдите; докато спокойните и отпуснати състояния се съпровождат от по-дълго, по-дълбоко дишане, съсредоточено в корема. Често ли се задъхвате, когато сте тъжни или ядосани?

Гневът прави дишането плитко и ускорено, докато при страх затаяваме дъх и дишаме много бързо. Тъгата ни кара да преглъщаме и да се задъхваме, а дишането ни става неравномерно.

Когато дишаме дълбоко, гърдите се отварят – както, когато изпитваме радост и щастие и се освобождаваме от всякакво вътрешно напрежение. Както е писал някога Кариба Еккен, суфи от VII век:

„Ако искаш да постигнеш спокоен дух, първо регулирай дишането си, защото когато то е овладяно, сърцето ще бие в покой; но ще бъде тревожно, когато дишането е накъсано. Ето защо преди всичко регулирай дишането си, от което настроението ти ще се подобри, а духът – успокои.“

Дихателна терапия – ние можем преднамерено да предизвикаме по-спокойно и релаксирано състояние като променяме съзнателно начина си на дишане и преминаваме към по-дълбоко „коремно дишане“. Това облекчава нервната система и се отразява на цялостната ни физиологическа реакция на стреса, като успокоява едновременно тялото и ума. Развиването на съзнание за дишането и овладяване на дихателните техники са важни инструменти в лечението, които освобождават стреса преди да се превърнал във физическо смущение.

21юли/21

Житейските капани

Измъчени ли сте от отношенията си с хора, които са егоистични и студени? 

Имате ли усещането, че дори и най-близките ви хора не ги е грижа за вас или не ви разбират достатъчно?

Усещате ли, че сте някак дефектен в своята същност и че всеки, който ви опознае истински, няма да ви обича или приеме?

Поставяте ли потребностите на други хора пред вашите, така че нуждите ви никога не са удовлетворени или дори спирате да разпознавате какви са те всъщност?

Страхувате ли се, че ще ви сполети нещо лошо, така, че дори и леко възпаленото гърло предизвиква у вас ужас от наличие на тежко заболяване?

Намирате ли, че независимо колко обществено признание или социално одобрение получавате, все още се чувствате нещастен, непълноценен или незаслужаващ?

Страхувате ли се да покажете пред другите кои сте наистина, защото мислите, че могат да ви отхвърлят?

Чувствате ли се неадекватни в сравнение с хората около вас?

Жертвате ли почивката и забавленията си, опитвайки се винаги да направите най-доброто?

Ако отговаряте положително на някои от тези въпроси, то вие сте хванати в житейските капани!

Житейският капан е модел, който се формира през детството и се отразява на целия живот. Той започва с нещо, което е било лошо за нас, породено от отношенията с нашите семейства или с другите деца. Били сме изоставени, критикувани, прекомерно предпазвани, малтретирани, изкючвани или лишавани – т.е били сме увредени по някакъв начин. По този начин житейските капани стават част от нас. Дълго след като сме напуснали дома,  който сме израснали, продължаваме да създаваме ситуации, в които сме малтретирани, пренебрегвани, отхвърляни или контролирани и в които не успяваме да постигнем най-желаните си цели.  

Житейските капани определят начина, по който мислим, чувстваме, действаме и се отнасяме към другите. Те отключват силни чувства като гняв, тъга и тревожност. Дори, когато изглежда, че имаме всичко – социален статус, идеален брак, уважение от хората близо до нас, успех в кариерата, ние често не можем да се насладим на живота или да вярваме в постиженията си. 

В книгата “Преоткрий живота си”, авторите Джефри Е. Янг и Джанет С. Клоско са описали единадесет житейски капани:

  1. Изоставяне. Житейският капан “Изоставяне” е чувството, че хората, които обичате, ще ви изоставят и накрая ще се окажете емоционално изолиран завинаги. Независимо дали чувствате, че близките ви ще умрат, ще напуснат дома завинаги или ще ви изоставят, вие някакси усещате, че накрая ще останете сам. Поради това убеждение може би прекалено много се вкопчвате в близките си хора. По ирония по този начин всъщност ги отдалечавате от себе си. Може да се чувствате силно разстроен или гневен дори при естествени раздели. 
  2. Недоверие и злоупотреба. Житейският капан ”Недоверие и злоупотреба” е очакването, че хората ще ви наранят или ще злоупотребят с вас по някакъв начин – ще ви изневерят, излъжат, манипулират, унижат, наранят физически или ще се възползват от вас по някакъв начин. Ако сте в този житейски капан, вие се криете зад стена от недоверие, за да се защитите. Не допускате хората твърде близо. Мнителен сте относно намеренията на другите и сте склонен да предполагате най- лошото. В очакване сте хората, които обичате да ви предадат. Или направо избягвате взаимоотношенията, или формирате повърхностни отношения, в които всъщност не се отваряте към другите, или формирате взаимоотношения с хора, които ви третират лошо, и после усещате гняв и отмъстителност към тях.
  3. Зависимост. Ако сте хванат в житейския капан “Зависимост”, вие се чувствате неспособен да се справите компетентно в ежедневния живот без значима помощ от страна на другите. Зависим сте от другите като от патерица и се нуждаете от постоянна подкрепа. Най-вероятно като дете са ви карали да се чувствате некомпетентен, когато сте се опитвали да отстоявате независимостта си. По тази причина като възрастен търсите силни фигури, от които да сте зависим и да им позволите да направяват живота ви. 
  4. Уязвимост. При житейски капан “Уязвимост” вие живеете в страх, че някакво бедствие (природно, криминално, медицинско или финансово) може да ви сполети всеки момент. Не се чувствате в безопасност в света. Ако имате този житейски капан като дете са ви карали да чувствате, че светът е опасно място. Вероятно родителите са ви предпазвали прекомерно, тъй кат твърде много са се безпокояли за вашата безопасност. Вашите страхове са прекомерни и нереалистични, но въпреки това ги оставяте да контролират живота ви и хабите енергията си, за да проверявате непрекъснато дали сте в безопасност.
  5. Емоционална депривация. “Емоционална депривация”  е убеждението, че потребността ви от любов никога няма да бъде удовлетворена адекватно от другите хора. Смятате, че никой не го е грижа истински за вас, или че никой не разбира как се чувствате. Привлечен сте от студени и отзивчиви хора или вие сте студен и отзивчив, което води до формирането на незадоволителни за вас взаимоотношения. Чувствате се измамеми се люшкате между тов ада сте гневен и да се чувствате самотен и наранен. По ирония вашия гняв само отдалечава хората от вас, а това поддържа вашата постоянна депривация.
  6. Социално изключване. “Социално изключване” е по отношения на вашата свързаност с приятели и групи. То ви кара да се чувствате различен и изолиран от останалия свят. Ако сте в този житейски капан, то най-вероятно като дете сте се чувствали изолиран от връстниците си. Не сте принадлежали към група от приятели. Може би сте имали някакви особености, които са ви карали да се чувствате различен. Като възрастен вие поддържате житейския си капан основно чрез избягване. избягвате социализиране в групи и сприятеляване. 
  7. Дефектност. При “Дефектност” вие се чувствате вътрешно дефектен и пълен с недостатъци. Вярвате, че генерално сте недостоен за обичта на тези, които се доближат достатъчно до вас и узнаят истинската ви същност. Притеснявате се, че тогава вашата дефектност ще бъде разобличена. Като дете най-вероятно в семейството ви сте бил унижаван за това, което сте и критикуван за вашите недостатъци. Обвинявали сте себе си – чувствали сте се недостоен да бъдете обичан. Затова като възрастен се страхувате от любовта. Трудно ви е да повярвате, че хората, които са близо до вас, ви обичат и очаквате отхвърляне. 
  8. Провал. Провалът е убеждението, че сте неадекватен по отношение на постиженията в училище, на работа и в спорта. Чувствате, че сте провален в сравнение със своите връстници. като дете са ви карали да се чувствате по нисш по отношение на постиженията си. Може да сте имали училищни затруднения или проблем с дисциплината, който да ви е попречил да постигнете важни умения. Смятали сте, че другите деца винаги са били по-добри от вас. Наричали са ви “глупав”, “бездарен” или  “мързелив” . като възрастен поддържате житейския си капан, като преувеличавате степента на провал и действате по начини, гарантиращи вашия провал. 
  9. Подчинение. При житейския капан “Подчинение” вие жертвате вашите собствени нужди и желания, за да угодите на другите или удовлетворите техните нужди. Позволявате на другите да ви контролират. Правите това или поради вина, че ще нараните другите, ако се поставите на първо място, или от страх, че ще бъдете наказан или изоставен, ако не се подчините. Като дете някой близо до вас, може би родител ви е подчинил. Като възрастен вие многократно влизате в отношения с доминиращи и контролиращи хора и им се подчинявате. 
  10. Неумолими стандарти. Ако сте в този житейски капан, вие имате изключително високи изисквания към себе си. Слагате прекомерно ударение на статуса, парите, постиженията, красотата, реда или признанието за сметка на щастието, удоволствието, здравето, усещането за реализиране и удовлетворяващите взаимоотношения. Вероятно прилагате вашите строги стандарти и спрямо другите хора и сте много осъждащи. Като дете от вас се е очаквалo да бъдете най-добрият и ви е казвано, че всичко друго би било провал. научили сте, че нищо от това, което сте правили, не е било достатъчно добро. 
  11. Привилегированост. Този от житейските капани е свързан със способността да се възприемат реалистичните граници на живота. Хората, които имат този житейски капан се чувстват специални. Те настояват, че могат незабавно да казват, да правят или да получават каквото поискат. Пренебрегват онова, което другите смятат за разумно, не преценяват какво е действително осъществимо, както и времето или търпението, които обикновено се изискват, включително и нямат усет каква е цената за другите. Имат трудности със самодисциплината. Мнозина от хората попаднали в житейски капан “Превилигированост” са били глезени в детството. От тях не се изисквало да показват самоконтрол или да приемат ограниченията, които са се поставяли на другите деца. Като възрастни все така се разгневяват, когато не получават това, което искат. 

Сега вече най-вероятно имате идея кои от житейските капани се отнасят за вас. За да се избавите от тях, е необходимо да потърсите услугите на квалифициран психолог, който ще ви помогне в тази трудна за самостоятелно решаване задача, защото житейските капани имат три централни характеристики:

  1. Те са повтарящи се целия живот;
  2. Те са саморазрушителни;             
  3. Те се борят за оцеляване.
09юли/21

Психотерапията

„Психотерапията не е това, което си мислите…“

Психотерапията не е изцеление на болката; не е ръководене от мъдър съветник; нито е разговор между добри приятели. Това не е придобиване на езотерични знания; не е демонстрация на грешките на един човек. Това не е нова религия.

  • Тя е ЗА ТОВА КАК ВИЕ МИСЛИТЕ.
  • Тя обръща внимание на незабележимото в начина, по който мислите.
  • Тя прави разлика между това, за което мислите и това как го милите.
  • Тя се интересува не толкова от търсенето на причините, обясняващи това, което правите, колкото от значението, което има за Вас това, което правите.
  • Тя е насочена към осмислене на трудностите във Вашите цели и Ви помага да откриете скритите у Вас способности за преодоляването им.
  • Тя дава възможност да се погледне и приеме отблясъка на това непреходно нещо, което се явява ВАШАТА СЪЩНОСТ.

Тя е осмисляне на това как живеете със себе си в даден момент.

Из „Изкуството на психотерапевта“

Джеймс Бугентал (James Bugental)

В книгата си „Психологична психотерапия“ Професор Иванка Бончева описва психотерапията като метод, който в буквален превод означава терапия на душата и лекуване на душевни проблеми. Тя е помощ за спавяне с нежелани смущения на мислите, чувствата, преживяванията и действията на човек. Психотерапията ни помага да се справим със своите страхове, притеснения и тревоги, както и за отстраняване на редица психични(главно функционални) разстройства. Психотерапията е нужна и тогава, когато психичната дейност на страдащия има своето допълнително увреждащо тялото въздействие, например при психосоматичните или тежко протичащи соматични болести.