Разработвайки теорията на привързаността Джон Боулби изпитва влиянието на водещи по това време научни идеи и теории като: психоанализа, еволюционна биология, теория на обектните отношения, системен подход, етология, когнитивна психология и др. Безспорно най-голямо влияние изпитва Боулби от психоанализата и идеите на З. Фройд. З.Фройд придава централна роля на детството и описва фазите на психосексуалното развитие: орална, анална, фалическа, латентна и генитална.

До 1957 г. в психоаналитичната литература могат да се очертаят няколко основни теории, обясняващи природата и произхода на привързаността при децата:

-Децата имат физиологични потребности, които трябва да бъдат удовлетворени, като потребност от храна и топлина. Интересът и привързаността на детето към майката, възниква в резултат на грижите й за удовлетворяване на физиологичните потребности и от това, че детето постепенно разбира, че източник на удовлетворението е майката.

-При бебетата е налице определена склонност да обладаят орално майчината гърда. Постепенно те разбират, че към гърдата има и мама и установяват отношения с нея.

-Бебетата имат вродена склонност да търсят съприкосновение, тактилен контакт, да се „прилепват“ към друг човек. Т.е. съществува потребност от обект, която не е свързана с храната, но която също е първична.

– Напускайки майчината утроба бебето негодува и иска да се върне там. 

Първоначално удоволствието от отделянето и задържането е автоеротично и не е насочено към обекта. През аналната фаза значително нарастват сензорните, двигателните и интелектуалните способности на детето. Либидото е предимно нарцистично, а разграничаването на реалност от фантазия е слабо. Тези фактори на психичния живот предопределят явления като всемогъщество на мислите и магическо мислене. Екзистенциалният страх в аналната фаза е страх от загубата на обекта, а самите обекти са оценявани като добри и лоши.

Според психоанализата първоначално детето се преживява като слято с майката, поради което не прави разграничение между вътрешно и външно.

Това е етапът, който се свързва с т.н. първичен нарцисизъм. Детето насочва психичната енергия към себе си, преживявайки усещането, че само удовлетворява потребностите си, което му създава чувството за омнипотентност. По-късно то започва да се възприема като отделно от майката, но зависимо от нея, което води до разграничаване на вътрешно от външно. Задържането на обекта е свързано с два импулса- да получи гърдата и да я инкорпорира. Целта на инкорпорацията на гърдата е тя винаги да е достъпна. Детето интроектира удоволствените стимули от обекта и проектира неудоволствените стимули-“изчистено удоволствено его“ според термините на З. Фройд. Постепенно, под натиска на принципа на реалността се изгражда „его на реалността“. Екзистенциалният страх в оралната фаза е страх от загубата на обекта. З. Фройд изтъква, че съществуването на еротично-натрапливо-нарцистичен тип би представлявал абсолютната норма, идеалната хармония, тъй като либидото е разпределено между трите инстанции на психичния апарат (Аз,То, СвръхАз).

Дж. Боулби смята, че импринтингът безусловно има своето място в отношенията майка-дете. При хората също може да се наблюдава подобен процес, но протичащ много по-бавно. През първите седмици от живота си децата не могат активно да следват обектите, но се усмихват, вокализират, хващат и плачат, което им помага да удържат другите близо до себе си. Отначало тези удържащи реакции на детето са насочени към широк кръг от хора. Но към шестмесечна възраст тези реакции се ограничават до няколко човека, като са особено изразени към един определен човек.

Детето има потребност именно този човек да е винаги близо до него. На този етап се появява и страхът от непознати. Когато се научат да пълзят, децата следват обекта на своята привързаност всеки път когато той се отдалечи от тях. По този начин при тях се изгражда импринтинг, “запечатване” на определен човек. Именно ипринтингът е този процес, който инициира следването на обекта на привързаност.

ТЕОРИЯ НА ПРИВЪРЗАНОСТТА НА ДЖОН БОУЛБИ

„Нашата цел се състоеше в това да съсредоточим вниманието си на събития и тяхното въздействие върху децата и да предадем на теорията такава форма, която да допуска формулирането на проверими прогнози.”

Джон Боулби

Теорията на привързаността е формулирана, за да обясни определени модели на поведение, характерни не само за бебета и малки деца, но и за юноши и възрастни, които преди са били обсъждани в термина зависимост. Влияние върху създаването на теорията са оказали наблюдения върху начина, по който реагират малките деца в непозната обстановка с непознати хора и ефектите на преживяванията им върху взаимоотношенията деца-родители.

Дж. Боулби дефинира теорията на привързаността по следния начин:

„Теорията на привързаността се отнася до склонността за създаване на интимни емоционални връзки с определени хора, като основен компонент на човешката природа, която вече присъства в зародиш при новороденото и продължава през зрялата възраст до дълбока старост. Възможността за създаване на емоционални връзки с другите, понякога като търсене на грижа, а понякога като полагане на грижа, се счита основна характеристика на ефективното функциониране на личността и психичното здраве.”(Дж. Боулби, 1988).

Теорията на привързаността признава емоционалната връзка на новороденото с грижещия се за него като изградена през еволюцията реакция, подпомагаща оцеляването.

Боулби комбинира идеите от психоанализата, етологията, теорията на системите, еволюционната и когнитивната теория за създаването на теория за поведенческата система на привързаност.

Боулби е смятал, че човешкото бебе, подобно на малките на другите животински видове, се ражда с набор от заложени поведения, които подпомагат задържането на родителя наблизо, които имат за цел да предпазят бебето от опасности и да му осигурят подкрепа за изучаването и овладяването на средата.

Взаимоотношението на бебето с родителя започва като набор от заложени сигнали, които призовават възрастния да стои близо до детето.

С течение на времето се изгражда истинска привързаност между майката и детето, подкрепена от нови емоционални и познавателни способности. Тази връзка в оптималният си вариант се характеризира с топли и сензитивни грижи. Развитието на поведението на привързаност преминава през няколко фази, като между тях не могат да се поставят резки граници (Лора Е.Бърк, 2007).

Всъщност системата на привързаност е само част от няколко други поведенчески системи, които се разгръщат в хода на развитието, но поведенческата система на привързаност е първична и жизнено важна за детето. Условие за адаптацията на детето към външния свят е системата на привързаност да функционира задоволително. Това от своя страна позволява на детето да активира потенциала на другите поведенчески системи.

Сигурен тип привързаност

деца, които възприемат родителя като сигурна опора и източник на безопасност, когато са в състояние на дистрес. Те са общителни, изследват обстановката, приятелски настроени са към непознатия, макар и предпазливи. Показват гняв, тъга и дистрес при излизането на майката, но се адаптират към нейното отсъствие и лесно биват утешавани. При завръщането и изпитват радост и бързо я приемат отново. Майките на деца с такъв стил привързаност се смятат за отзивчиви към потребностите на детето. Приема се, че това е най-разпространения стил – 60%. 

Избягващ тип привързаност

Тези деца при раздяла избягват родителя и проявяват отчужденост. Те изглеждат независими и уверени, но е налице умишлено избягване на майчината фигура. Вкъщи молбите за подкрепа, внимание и  близък контакт са били системно пренебрегвани. Майките на такива деца са склонни към раздразнителност и се чувстват  неудобно при физически контакт. Около 20% от децата са класифицирани с избягващ тип привързаност. 

Тревожно -Амбивалентен тип привързаност

Деца, при които се смесват поведение на привързаност и открити изблици на протест и гняв, когато са в дистрес. Тези деца са по-скоро изплашени от присъствието на непознатия, при раздялата с майката се вкопчват в нея и не се успокояват лесно. Показват смесица от търсене на близост и раздразнение при завръщането и. Майките на деца с тревожно-амбивалентна привързаност се определят като недостъпни и непоследователни спрямо детските сигнали. Понякога прекалено грижовни, а друг път повърхностни, студени, отхвърлящи и контролиращи. Тези деца са около 20%.  

Дезорганизирана привързаност – тази малка група се характеризира с липса на умение за управление на тревожността и се проявява като смесица от амбивалентни, избягващи или стереотипни поведения. 

ВИДОВЕ РАЗСТРОЙСТВА НА ПРИВЪРЗАНОСТТА – 3 вида:

1. Разстройство с тревога от раздяла – При някои деца сепарационната тревожност не отминава с времето, а интензивността вместо да намалява се засилва.Сепарационно тревожно разстройство може да се предполага в случаите, когато:

• тревожността при раздяла е свръхмерна;                                              
•  повлиява негативно/пречи на нормалните ежедневни дейности на детето като училище, приятелства, участие в различни дейности;        
• продължава дълго (седмици или дори месеци).

Кои са симптомите на сепарационно тревожно разстройство?

Сепарационното тревожно разстройство е сериозно емоционално разстройство. Главната разлика между нормалната и патологичната сепарационна реакция е интензивността на страховете от раздяла, степента на причиненото страдание и засягането на ежедневието на детето. При това разстройство децата имат засилена тревожност при раздяла със значимата фигура на привързаност, която се проявява със:

• Страх, че родителят може да излезе и да не се върне.
• Нежелание да отидат на училище поради страх от раздяла с близките си.
• Нежелание или отказ да остават сами вкъщи
• Страх, че нещо лошо ще се случи с техните близки. Безпокойство, че по време на тяхното отсъствие, родителите ще бъдат сполетени от нещастие – ще се разболеят, ще претърпят катастрофа, ще бъдат наранени.
• Безпокойство, че непредвидено събитие ще доведе до постоянната раздяла с обекта на тяхната привързаност. Например да бъдат отвлечени, убити или да се изгубят.
• Повтарящи се кошмари, свързани с раздяла.

Децата със сепарационно тревожно разстройство имат повтарящи се телесни оплаквания, появяващи се преди или по време на раздяла като:

• болки в стомаха
• гадене
• сърцебиене
• повръщане
• главоболие
• мускулни болки
• общо неразположение

Те често:

• отказват да ходят на училище.
• отказват да си легнат и не желаят да заспят без да бъдат в близост до родителя си.
• следват навсякъде майка си. Хващат родителя за ръката или крака при всеки негов опит за отдалечаване. 

Това тревожно разстройство е с начало преди 18 годишна възраст с пик към 7-10 г. възраст. Продължителността на проявите е най-малко 4 седмици. Засяга 3-4% от всички деца в училищна възраст и 1% от юношите. Честотата при момчетата и момичетата е сходна с лек превес при момичетата.

Кои са рисковите фактори за сепарационно тревожно разстройство?

Фактът, че сепарационната тревожност е по-честа в някои семейства, води до предположението, че съществува генетична предразположеност към разстройството.

Разстройството нерядко започва след значимо травматично преживяване в живота на детето-болничен престой, загуба на домашен любимец, промяна на обкръжението и средата на живот.

Децата, чиито родители са свръхобгрижващи са по-предразположени към сепарационно разстройство. Стилът на родителстване е от съществено значение. Детето може да пресъздава модела на избягващо поведение заучен от родителя. Прекомерно суровото дисциплиниране и заплахите за изоставяне на детето могат да доведат до засилване на тревожността у него.

Понякога сепарационната тревожност при детето е своеобразен израз на високата тревожност от раздяла при майката.

Има случаи, когато родителите и детето взаимно подхранват тревожността си.

Разстройство на привързаност в детството – реактивен тип(F94.1)

Нарича се още синдром на лошо отношение с децата. Формира се при морални или физически наказания, малтретиране, наранявания, занемаряване, несъобразяване с естествените потребности и лишаване от храна. Детето изпитва постоянен страх и несигурност. Винаги е свръхбдително – „нащрек“. Постепенно изостават и в телесното си развитие (в ръста). Социалните му реакции са двойствени: приближава се при повикване, но с обърната в страни глава. Отдръпва се, ляга на пода, избягва срещи. Децата стават агресивни към себе си и към околните, или обратно – апатични. Бързо се подобряват и възстановяват при поставяне в благоприятен семеен микроклимат, при топли и сърдечни грижи и зачитане на детското им достойнство. 

Разстройство на привързаност в детството – дезинхибиран тип – (F94.2)

Невъзможност на детето да се привърже към определено лице (гледано от много баби и лели, при което детето се обърква и не знае коя всъщност е майка му; късно осиновеното дете или отгледаното в институции). Тези деца не могат да осъществяват трайни връзки и конкретни комуникации в зрялата си възраст. Не правят разлика между близки (роднини) и непознати за него лица. Зад подчертана общителност с непознати и зад размитата граница между родители и странични хора, обикновено стои неспособността за ясна и добра привързаност.

Емоционалните нарушения у децата са тясно свързани с признаците на семейното неблагополучие – невроза на майката, скандали между родителите, раздразнителност на родителите или разпадане на семейството.

Тези фактори определено влияят на емоционалните състояния на децата, особено когато са по-малки. При по-големите тяхното влияние е по-слабо. Макар да не е известно точно какви фактори провокират емоционалните разстройства у подрастващите, предполага се че биологическите и психологическите изменения, свързани с този етап от развитието са определящи. Съществуват някои емоционални разстройства, които при леко неразположение се появяват и поддържат от емоционални причини, като например продължителна тревожност, безпокойство, раздразнение, несправедливост, честа поява на силен страх и уплаха. Този вид емоционални разстройства с времето могат да разрушат телесното здраве значително. Затова оказване на доверие, приятелски насърчения, разумен съвет могат да окажат сериозна подкрепа и да предотвратят соматични заболявания. 

Джон Боулби: Сигурността и доверието в интимния партньор са отчасти отражение на опита от ранното детство. Системата на привързаността, която води началото си от детството продължава да влияе на поведението, мислите и чувствата през зрелостта. 

Романтични взаимоотношения на възрастните вследствие на стиловете на привързаност в детството:

1. Възрастни със сигурен тип – очаква се да изпитват доверие към своите партньори, очакват те да откликват навреме на потребностите им, приемат с лекота взаимозависимостта. 56%
2. Избягващ стил – тези хора на влагат много от себе си в близките взаимоотношения. Предпочитат да не зависят от другите, както и другите да не зависят от тях.  24% 
3. Възрастни с тревожно-амбивалентен стил във взаимоотношенията – изпитват безпокойства от това, дали са харесвани и обичани, лесно се фрустрират и разгневяват, ако потребностите им останат  неудовлетворени. 20%

ВЪТРЕШНИ ОПЕРАТИВНИ МОДЕЛИ (Дж.Боулби)

Комплекси и афективни когнитивни схеми, които влияят на поведението в зависимост от качеството на грижите и от взаимоотношенията със значимите други. Пораждат се от ранния опит с фигурите на привързаност и са база за формирането на нагласи, убеждения и очаквания за изграждане и интерпретация на близките взаимоотношения. Те не са странични образи, а гъвкави модели, които се използват за разбиране и прогнозиране на връзките със средата и организиране на комплекси поведения през детството, юношеството и през зрелостта.

Съдържанието на вътрешните оперативни модели отразява възприятието и разбирането(съзнателно и несъзнателно) на децата за това доколко са приемани, харесвани и обичани от другите, доколко могат да разчитат на подкрепа и безопасност в ситуация на заплаха. Боулби се опира на работата на Ж.Пиаже за да определи възрастта на поява на вътрешните оперативни модели, според която перманентността на обекта се постига на около 5 годишна възраст. тя дава възможност обектът да е наличен в съзнанието, дори когато не е възприеман в актуалния момент.

Схемата постепенно придобива психично съдържание

Въздействието на вътрешните оперативни модели над мислите, емоциите и поведението до голяма степен е автоматично и несъзнателно. Това според Боулби се дължи на структурата на когнитивните механизми и на динамиката на защитните процеси на субекта. Той смята, че психичното функциониране е резултат от процеси на всекидневно учене. Тези модели на взаимоотношения започват да функционират автоматично, което позволява  на психиката ни да спести усилия за когнитивна преработка на информацията от външния свят.

Информацията, свързана с моделите се съхранява в дългосрочната памет и не може лесно да бъде подложена на преоценка и на съзнателна преработка. Трудният достъп прави моделите непропускливи към промяна. Съвременната когнитивна психология, както и невропсихологията потвърждават имплицитния характер на редица когнитивни процеси и дейности. Боулби смята, че изключването на определени съдържания от сферата на съзнанието има защитна функция – предпазва Аза от тревожни, болезнени и емоционално натоварени стимули(защитно изключване/defensive exclusion). Детето изтласква болезнения опит от раздялата, за да се справи с чувствата на тъга и тревожност. Защитното изключване се открива в ядрото на психопатологията при пациенти с несигурни вътрешни оперативни модели, преживели болезнен и травматичен опит.   

Хората, които които възприемат и преживяват фигурата на привързаност като достъпна, чувствителна и отзивчива развиват положителен модел за другите.

Те очакват, че значимите други ще бъдат на разположение при нужда и ще бъдат готови да предоставят подкрепата си по време на стресови събития и други затруднения. Положителният модел за себе си(модел на Аза) е свързан с убеждението, че си харесван и достоен за любов, помощ и подкрепа. Положителните модели за себе си и за другите отразяват сигурната привързаност, а негативните модели за себе си и за другите отразяват несигурност в поведенческата система на привързаността. 

ПРОТОТИПНИ СТИЛОВЕ ПРИВЪРЗАНОСТ ПРИ ВЪЗРАСТНИТЕ – 4 бр.

1. Сигурен: – ниски нива на тревожност и избягване; 

– възпроизвеждат по-лесно положителните спомени с родителите си от детството;

–  имат лесен достъп до негативните спомени и разказват открито за тях;

– имат най-кохерентен разказ, изпълнен с емоционално наситени спомени за миналото;

– смятат, че на другите може да се разчита.

– вярват, че при необходимост, ще им бъде осигурена помощ и подкрепа и ще им бъде вдъхната увереност;

2. Страхуващ се: – високи нива на тревожност и избягване;

– защитно описват връзката с родителите си като добре;

– когато бъдат потикнати да разкажат нещо по-конкретно, те описват спомените си като отхвърлящи или недостъпни, особено, когато са имали нужда от подкрепа;

– трудно възстановяват негативните емоционални спомени и отричат техния интензитет и влияние над поведението;

от изключително значение за тях е усещането за близост, подкрепа и любов и са получили достатъчно доказателства за това;

-тяхното ниско самочувствие и страхът от отхвърляне ги мотивират да търсят нереалистично високи нива на интимност, емоционална свързаност и подкрепа от страна на другите.

3. Свръхангажиран – силна тревожност и слабо избягване; 

-Силната тревожност се свързва с описание на родителите като непостоянни в полагането на грижи;

-разменени роли, родител-дете;

-трудно запазват емоционална стабилност, когато разказват личната си история;

4. Отхвърлящ – слаба тревожност, силно избягване.

-възприемат другите като неотзивчиви, неодобрителни и отхвърлящи;

При създаване на публикацията са използвани материали от книгата „Привързаност – там и тогава, тук и сега“, В. Матанова.

Гневът е емоция, изразяваща непоносимост или непримиримост с нещо или някой. Често чуваме реплики от рода на: „Не се тревожи“, „Не трябва да се ядосваш“, „Не заслужаваш да се чувстваш така“. 

Разбира се като всички клишета – и тези не помагат. 

Всяка емоция, както и гневът винаги си има причина и интензитет. Интензитетът е различен, в зависимост от субективното значение за отделния човек и неговото психическо състояние към дадения момент. 

Често експертите подценяват тясната връзка между гнева и тревожността, тъй като двете чувства изглеждат на пръв поглед твърде различни. Те обаче са страни на едно и също емоционално състояние. 

Двете емоции са свързани помежду си, като гневът се отключва, за да „спаси“ човека от много по-неприятното усещане за безпокойство.

Как започва

Гневът започва със смущение нервната система, следствие на мисъл. Тя напомня за неприятно преживяване от миналото – от детството или отпреди час. Почти веднага в тялото се секретира хормонът адреналин, който отключва реакцията “бий се или бягай”. Нейната интерпретация са вродените инстинкти за оцеляване. В този момент те обаче са под негативното влияние на тревожността. 

Гневът е може би най-ефективното, но в същото време измамно средство за преодоляване вътрешното чувство за срам. То често върви ръка за ръка с тревожността. Гневът е възможно да прикрие безпокойството, но не го заличава. Огромните усилия, които полагаме, за да замаскираме нежеланите емоции, обаче често причиняват неврологични нарушения.

С други думи,

гневът дава моментен резултат, но не ни помага в дългосрочен план. Също като обсесивно-компулсивното разстройство, което е заобиколен начин да се справим с тревожността, гневът се тушира трудно. Човек е склонен да прибягва до него всеки път, когато изпадне в заплашителна ситуация. По-големият проблем е, че никоя негативна емоция, включително тревожността, не може да бъде преработена и освободена, ако е скрита надълбоко и замаскирана с друга. 

Накратко, гневът е ефективен инструмент за справяне с тревожността, но в краткосрочен план. Впоследствие той се връща като бумеранг и нанася по-големи поражения. Агресивното поведение, което е изявата на гнева може дори да се окаже заплаха за околните.

От всички самосаботиращи модели на поведение, импулсивното и гневно е може би най-опасното.

Техники за справяне с гнева

Преработка на негативните мисли (когнитивно реструктуриране)

Принципът на действие на когнитивното реструктуриране е свързан с взаимосвързаността на мислите и емоциите. Те са двупосочно свързани с телесните усещания – мислите могат да водят до емоции и емоциите водят до мисли. Всяко от тях може да води до телесни усещания или телесните усещания да водят до тях.

Следователно цялостното ни преживяване за дадена ситуация може да се повлиява по 2 начина:

– от мисленето и/или емоциите да се повлиява възприятието за преживяването (перцептивната рамка). По този начин се променя и дадения емоционален оттенък, което пък се отразява до известна степен на телесните усещания и ги променя.

– Другият начин в посока от тялото и поведението към мислите и емоциите.

Когнитивното реструктуриране се използва за преобразуване и идентифициране на автоматични мисли (плод на базисните вярвания). Чрез съзнателна намеса (вътрешен диалог, който се осъществява в съзнанието) променяйки емоционалната реакция спрямо външния или вътрешен факт. По този начин ние съзнателно можем да променим нашата нагласа в положителна посока, за да намалим тревожността и безпокойството, които са в основата на гнева. 

Дихателна терапия  

Дихателният процес се осъществява автоматично от вегетативната нервна система, която е автономна. Ние дишаме автономно – без никакво съзнателно усещане. Начинът, по който дишаме обаче съответства пряко на нашите емоции. Например състоянията на страх или стрес обикновено се съпътстват от плитко, накъсано дишане високо в гърдите. Спокойните и отпуснати състояния се съпровождат от по-дълго, по-дълбоко дишане, съсредоточено в корема. Често ли се задъхвате, когато сте тъжни или ядосани?

Гневът прави дишането плитко и ускорено, докато при страх затаяваме дъх и дишаме много бързо. Тъгата ни кара да преглъщаме и да се задъхваме, а дишането ни става неравномерно. Когато дишаме дълбоко, гърдите се отварят – както, когато изпитваме радост и щастие и се освобождаваме от всякакво вътрешно напрежение. Както е писал някога Кариба Еккен, суфи от VII век:   

„Ако искаш да постигнеш спокоен дух, първо регулирай дишането си, защото когато то е овладяно, сърцето ще бие в покой; но ще бъде тревожно, когато дишането е накъсано. Ето защо преди всичко регулирай дишането си, от което настроението ти ще се подобри, а духът – успокои.“

Чрез дихателна терапия ние можем преднамерено да предизвикаме по-спокойно и релаксиращо състояние. По този начин променяме съзнателно начина си на дишане и преминаваме към по-дълбоко „коремно дишане“. Това облекчава вегетативната нервната система и се отразява на цялостната ни физиологическа реакция на стреса. Успокоява едновременно тялото и ума. Развиването на съзнание за дишането и овладяване на дихателните техники са важни инструменти в лечението. Теосвобождават стреса преди да се превърнал във физическо смущение.

Тестване на реалността

Това е много ефективен инструмент, чрез който можем да се фокусираме върху „тук“ и „сега“. Чрез него ще усетим със сетивата си какво се случва наоколо и вътре в нас. Необходимо е мобилизираме всичките си сетива – зрение, обоняние, слух, докосване и т. н. По този начин ще се избавим от вредното предъвкване на отминали тревожни събития и преживявания (руминация).

Физическа активност

Когато спортуваме, изместваме фокуса от съзнанието върху физическите усещания. Също така, за да се движим, се нуждаем от енергия, която вземаме от енергията, необходима за подклаждане на гнева ни.

 “Ваксиниране” срещу стрес

Тази когнитивно-поведенческа техника е насочена към развиването на способности у пациента за контрол над стреса.

“Ваксинирането” срещу стрес има следните три фази:

–  когнитивно-поведенческа концептуализация на отговора на стреса;

– придобиване на умения за противопоставяне на стреса /релаксация, самоинструктиране и др./;

– приложение, по време на което пациентът се поставя по степенуван начин в предизвикваща стрес ситуация /представна или реална

Тренинг в асертивност /себеутвърждаване/

“Асертивност” е широко използвано понятие, чиято дефиниция е претърпяла много промени с течение на времето. В практиката обучението в асертивност се включва като част от тренинга в социални умения. То е насочено към развитието на следните способности у пациента: 

– да изразява положителни и отрицателни чувства и желания по ефективен начин, но без да отрича или пренебрегва тези на другите, без да ги засрамва без самият той да чувства срам;

–   да различава асертивното поведение от агресивното и пасивното;

– да разграничава случаите, в които изразяването на емоциите е важно и подходящо;

–  да защитава позицията си без агресия, но активно, от неразумни мнения или недружелюбно настроени индивиди;

– да обръща внимание на следните вербални и невербални компоненти на асертивното поведение:

очен контакт, поза, жестове, дистанция между събеседниците, лицева експресия, паралингвистични характеристики на разговора, социално съответствие на съдържанието на отговорите.

Благодарност, състрадание и прошка

Ако до този момент сте свикнали да отричате, обвинявате и отхвърляте, може би е време за промяна. Благодарността, прошката, състраданието и любовта ще внесат много повече смисъл в живота ви. За жалост пътят няма да бъде нито лек, нито кратък. Със силна мотивация и самодисциплина можете да го извървите докрай.

Агресията е поведение, свързано с чувство на гняв. Разглежда се като спонтанна, бърза емоционална реакция на индивида. Тя е свързана със самозащита, т.е тя е естествена реакция на всеки жив организъм, усещащ върху себе си някакъв вид заплаха.

Агресивното действие и агресивното поведение се разглеждат като съзнателно отношение на личността спрямо източниците, от които идва заплахата. Човек сам решава по какъв начин да отговори на стимулното въздействие, което получава отвън. Всяка подобна ситуация за отделния индивид се възприема като проблемна. В нея той трудно удовлетворява своите биологични и социални потребности.

Агресивно поведение

Агресивното поведение се разглежда като неправилно още в древността. Санкционирало се е не само агресивното действие, но и агресивните помисли на личността, които са насочени спрямо другите хора.

Психологическите изследвания върху човешката агресия и поведение първоначално са се свързвали с т. н. престъпна дейност на хората. Социалната общност е санкционирала крайните прояви на агресивни действия и агресивното поведение. Като отклоняващи се, те са регламентирани и в правовите норми на общността. Криминалната психология е първата наука, която разкрива същността и причинната обусловеност на агресивните действия на хората. В началото на миналото столетие като причини са определяни психофизиологичните особености като структура на телостроежа, големина на дланите, големина на черепа. Тези характеристики с антропологически характер дават възможност в началото на предходното столетие да се обосновава агресивното поведение. Научен характер това придобива много по-късно.

Проявата на агресивност е свързана с наличието на висока тревожност, ниска толерантност, както и стремеж за доминиране. Хората, които проявяват агресивност, трудно се справят със собствените си проблеми и всяка ситуация, в която влязат, възприемат като особено сериозна.

Агресията в рамките на отклоняващото се поведение не се санкционира. Тя е сигнал за това, че индивидът е предразположен към извършването на агресивно действие. Установено е , че висока стойност на агресивност се проявява при лица с холеричен и сангвиничен темперамент.

Агресивни действия

Агресивните действия са съзнателни ориентирани поведенчески реакции на отделния човек, които имат целенасочен и организиран характер. Обектът на агресивното действие може да бъде както отделен човек, така и група от хора. Агресивното действие е свързано със сензориката и психомоториката на човек. За да се реализира агресивното действие е необходимо наличието на ситуация, в която то се проявява.

Агресивното поведение се проявява при лица, които са извършили девиантни действия. За разлика от агресивното действие, поведението има организиран и целенасочен характер. Личността с девиантно поведение провокира ситуации, в които агресивността се превръща във форма за тяхното разрешаване. Агресивното поведение е съзнателно, личността го използва за да може да разреши и удовлетвори свои потребности. Агресивните нагласи при този тип поведение имат противообществена насоченост, а самото поведение води до нарушаване на стереотипни системи от взаимоотношения. Поради тази си особеност се санкционира от общността.

Лицата с агресивно поведение притежават:

-нисък самоконтрол;

-неадекватна самооценка /занижена или повишена/;

-висока тревожност;

-липса на стремеж за общуване с околните;

-нежелание за приемане на чуждо мнение и опит за налагане на своето собствено;

-прояви на съперничество;

-нисък праг на емоционална и социална толерантност;

-желание за отмъщение, стремеж към унищожение или нанасяне на вреда на други лица или хора.

Характерно за лицето с агресивно поведение е, че то много често отправя заплахи към другите хора като се стреми да всее страх в тях.

Нежелаейки да се окажат жертви в ситуации на противопоставяне, те предпочитат да използват активно агресивни действия с цел всяване на страх. Лицата с агресивно поведение организират собственото си отношение така, че да могат да унищожат другите участници в ситуациите, като ги възприемат като заплаха. Установено е, че агресивното поведение се реализира от хора, които имат малоценностни комплекси. Те са моделирали агресивни действия като единствен вариант за справяне със ситуацията.

Агресивното поведение има целенасочен характер. За разлика от агресивните действия, то се проявява като устойчива характеристика на личността. В различни ситуации лицето с агресивно поведение се държи по един и същи начин. В по-голямата си част лицата с девиантно поведение притежават и агресивна форма. Най-често тя се среща при подрастващите малолетни и непълнолетни правонарушители, при които има проблеми със социалната идентичност. Агресивното поведение е възприемано като адаптивно поведение, ориентирано към света на възрастните. За тях последният е волеви, справящ се с всички ситуации чрез налагане на силови методи.

Агресивната форма на поведение се приема като отклоняваща се и е причина за:

-нарушения, смущения в социализацията, водещи до промяна на диспозиционната система на личността

– система от ценности, нагласи,цели, ориентации, мотиви на поведение и др.

-привикване на личността към стереотипно поведение, което в основата си има противообществен характер. Механизмите за проява на агресивното поведение са различни, но в основата си съдържат агресивните действия.

Агресивното поведение е свързано с емоционално напрежение – висока тревожност. Това е критерии за подчертано безсилие на личността да разреши определена житейска ситуация. От една страна липсата на социален опит при малолетни и непълнолетни е фактор. От друга – невъзможността на зрелия човек да използва социално приложими форми на поведение. Те са пречка да се чувства комфортно във всяка ситуация. Хората с агресивно поведение проявяват много малка вариативност в моделите си на взаимодействие с другите хора.

Форми на агресия

 До днес съвременната наука не успя да характеризира точно мотивацията към агресия. В множеството тълкувания са налице съществени различия в законовите норми на отделни държави. Така например се признава, че всяко нарушение на целостта на човешкото тяло от друго лице е резултат от агресивно поведение. Това агресивно поведение, обаче, не във всички случаи покрива основната същност на различните формулировки на агресията. Хирургическата намеса нарушава целостта на тялото и никой не би оспорил, че по своята същност това е едно агресивно действие. От друга страна, поведението на хирурга не цели предизвикването на болка или страдание на обекта. В конкретния случаи агресивното поведение има благородна мотивация.

Фрустрация

Фрустрацията е емоционално състояние, което се наблюдава при трудности или невъзможност да се постигне определена цел. Колкото по-важна е целта, толкова по-изявена е фрустрацията. В отделни случаи може да се стигне и до крайна гневна реакция. Източниците на фрустрацията могат да бъдат вътрешни и външни. Вътрешните са свързани със загуба на доверие, страх от социалната обстановка или пречки за постигането на определена цел. Външните фактори могат да бъдат от привидно съвсем незначителни събития до ситуации, застрaшаващи живота. Такава роля могат да изиграят едно улично задръстване, сексуална немощ, безразличие, глад или пълно отчаяние.

Тежката фрустрация може да предизвика сериозни отклонения в поведението, защото нарушава дълбоко способността за логично мислене и разстройва съзнанието. В отделни случаи се развиват nристрастеност или маниакалност, които са причина за сериозни неудачи, конфликти и престъпления. Фрустрацията е важен индикатор за проблемите и в личния живот. Тя се проявява в нарушено емоционално равновесие, което в много случаи надхвърля личните преживявания. Прераства в агресивно поведение, което става проблем за цялото общество. Съвременната психология изобилства с примери, обвързващи агресията с фрустрацията. 

В тази светлина физическата агресия се окачествява като враждебна реакция. Тя възпрепятства целите на друг индивид или група от хора и се съпровожда с възникването на фрустрация. В действителност главният проблем се състои в това, дали фрустрираният индивид има или не враждебни намерения.

Противоположна на реактивната е спонтанната агресия . При нея причините за фрустрацията нямат конкретен източник. Това е кумулирано поведение в резултат на поредица стресови ситуации. Те често са комплексни и безизходни. Съобразно с конкретните емоционално-психични особености на индивида, те могат да отключат експресивна , враждебна или инструментална агресия . В действителност при такива личности трябва да се изключи само непреднамерената агресия. Експресивните форми се характеризират с гневен изблик, достигащ до ярост. Най-често той е свързан с удари с юмруци по стени, чупене на предмети, ритане, разкъсване. Тази агресия е особено типична в поведението на децата. Проявява се с рев и нахвърляне с юмруци, чупене на играчки. Във всички случаи източникът е неизвестен, реакцията е краткотрайна и протича по типа на импулсивен афект.

В зависимост от това как се изявява агресията, могат да се различат три основни форми: 

1.Вербална агресия – опити за унижаване, оскърбяване, опозоряване на определена личност чрез викове, заплахи, псувни и други говорни прояви. 

2. Физическа агресия – физически атаки като ръгане, мушкане, спъване, ритане, удари с юмруци и всяка друга проява на насилствени действия. 

3. Индиректна агресия – цели да манипулира и интригантства с цел да нарани трето лице, като разпространява лъжи, клевети, тайни и клюки за него. 

Според подбудите и насочеността, агресията може да бъде враждебна и инструментална. 

Враждебната е насочена към определен обект с цел нанасяне на конкретна вреда. Също така, ако е насочена към източника на фрустрация, може да бъде заменена със случаен обект, който няма никаква връзка с агресора. Десетки са примерите на агресия с основната мотивация на агресора спрямо непознати личности „защо ме гледа?“, „тоя защо се смее? „, „тоя защо е с шапка?“, „защо ми пресичат пътя?“, „защо си паркирал тука, аз спирам тук!“ и много, много други.

Инструментална агресия

От своя страна, инструменталната агресия се разделя на индивидуално и социалномотивирана. Може да съдържа антисоциални елементи – разрушителна, просоциални елементи – отстраняване на недъзи от обществото, користна – откуп, отмъщение, или безкористна – елиминиране на лоши членове от обществото – престъпници, проститутки, педофили.

Родител шамаросва детето си, за да го принуди да не общува с лоши улични момчета. Действието е мотивирано от възпитателна гледна. Този акт се определя като инструментална агресия, но в същото време реакцията на родителя се съпровожда от страх и гняв. Те са насочени към непослушанието на детето, което е типична враждебна (импулсивна) агресия.

Практиката показва, че при повечето конкретни случаи на агресия е налице съчетание между инструменталната и враждебната агресия. По принцип враждебната агресия се открива по-лесно и агресорът по-лесно може да бъде възпрян или разубеден. Извършителите на убийство в състояние на гняв или ярост по-рядко стават рецидивисти за разлика от извършилите убийство по време на кражба. Повечето социопати проявяват предимно инструментална агресия. Те пристъпват към агресивния акт хладнокръвно и пресметливо в името на изпълнението на някаква мисия, която да послужи като пример пред обществото. Те прибягват до агресивни актове, независимо от присъдата и наказанието, и са на върха в затворническия контингент. Обратно на това, един мъж, който посяга на жена си или на децата си в състояние на гняв, има по-голяма вероятност да се откаже от подобни действия.

Импулсивна агресия

От това следва, че импулсивната агресия е по-безопасна и се проявява като гневен изблик, но всъщност се дължи на срам или вина, поради което се отнася към моралните емоции. Според Аристотел гневът е реакция на обида и затова е типична форма на морално оскверняване. Съвременните теории върху съотношението фрустрация – агресия приемат, че гневът е реакция на всяко вредно преживяване, което се съпътства от засягане на личните интереси, като сред тях се открояват свободата и авторитетът на личността.

Кога агресията е нужна

Само лоша и деструктивна ли е агресията?

Тази емоция е жизнено необходима, но проявена по-различно – нарича се „асертивност“. Асертивността е социално умение за себеутвърждаване и отстояване на собствената позиция и права, зачитайки мислите и желанията на другите. Тя ни помага да преследваме целите си, да поставяме границите си, казвайки твърдо „Не“ и да отстояваме интересите си.

За да преодолеем деструктивната агресия, трябва да проследим генезиса й.

Децата се раждат с агресивни импулси и се научават да ги използват като:
• сигнал за провокация
• като начин да отстоят себе си
• като форма на общуване
• като начин за печелене на внимание
• като израз на безпомощност

Родителите и средата, в която израстват децата обикновено са източници на такава агресия. Ако в семейството често има конфликти, алкохолизъм, отсъствие на единия родител,
постоянно унижаване на достойнството на детето или прекалена опека или либералничене до степен на пълно игнориране на детето, то това дете е в риск.
От значение е и индивидуалността на детето: дали е избухливо, гневливо, обидчиво и как се вписва в групата, има ли лидерски амбиции, умее ли съвместно да учи и играе с връстниците си.
От трета страна обяснение за агресивното поведение трябва да търсим и в моделите на поведение: ако агресивното поведение се окаже ненаказуемо и печелившо – то става модел за подражание. Компютърните игри, новинарските емисии също изобилстват от негативни примери за агресия.

Агресивността е заложена в нас от природата и всеки път, когато се опитваме да я подтискаме обръщаме нейната мощ срещу себе си. Натрупаната енергия на гнева и яростта ни разрушава отвътре, предизвиквайки болести, умора и депресия. Затова дайте воля на чувствата си. Изблиците  на гняв и ярост са защитна реакция на организма при която се задействат нашите вътрешни предпазители. По този начин, организма се опитва да избегне (да се “разтовари”) от струпалите се  в нас негативни емоции и чувства. Важно е човек да може да реагира преди да е експлицира емоцията, като я преработи и освободи без последствия за външната реалност. Необходимо е да е отчел негативните емоции и да има контрол над тях. Самоконтролът върху интензивните емоции е изключително важен! 

Психичното здраве може да се разгледа под различни форми, но едно простичко описание е:

 „да се чувстваме добре“ и „да функционираме добре“.

Друга дефиниция на психично здраве е състоянието на благополучие, в което личността осъзнава своите способности, може да се справя със стресовите ситуации в ежедневието си, може да работи продуктивно и може да допринесе за своето общество.

Важно е да започнем от идеята, че цялостното здраве включва както ума, така и тялото. Физическото и психичното благополучие са тясно свързани. Когато говорим за психично здраве, имаме предвид повече от „просто“ щастие. Да се чувстваме щастливи е част от психичното здраве, но е само част от цялото. Има по-дълбоко разбиране, което е свързано с воденето на пълноценен начин на живот, хармонично развивайки се и проявявайки потенциала си.

Психичното здраве включва:

• чувство на задоволство, наслада;

• активност и ангажираност със света;

• самочувствие и самоувереност;

• усещане, че сме способни да извършим нещата, които искаме;

• изразяване, управляване и чувстване на широк спектър от позитивни и негативни емоции;

• способност за учене създаване на пълноценни взаимоотношения, даряващи с радост нас и хората
около нас с радост нас и хората около нас.

Психичното здраве не означава, че никога не изпитвате чувства или ситуации, които възприемате като трудни. Но означава, че се чувствате способни и знаете, че притежавате уменията да се справите с тях.

Психичното здраве е интегрална част от здравето: „дори, няма здраве без психическо здраве.“

– Световната здравна организация

Това твърдение се потвърждава от многобройни изследвания. Едно от тях
открива, че личностите със слабо психично здраве имат повишени риск от смърт,
сърдечносъдово заболяване, инсулт, рак.
Когато някоя от способностите, изброени по-горе, е нарушена, може да възникне
проблем.
Най-общо можем да кажем, че психологическите проблеми възникват:

• поради възприетата гледна точка и оценка на ситуацията, и невъзможността да
  се достигнат нови разбирания и действия;
• когато хората не позволяват на естествено променящите се обстоятелства в
  живота да прекъснат техните остарели и вече неподходящи модели на мислене и
  поведение, така че нови решения и нагласи да се появят.

1.Ограничено зрително поле

Хората с ограничено зрително поле виждат само това, което съответства на техните нагласи или на психическото им състояние и игнорират несъответстващото. Те могат например да изберат един-единствен малък детайл за основа на своята интерпретация. Другите важни детайли се изтриват, цензурират или минимализират.

Такова ограничено зрително поле пречи на разстроените двойки да видят или да си спомнят добрите страни в своя брак: всичко в техните очи е лошо. В резултат на това, спомените, които изпъкват, когато си мислят за взаимоотношенията, са предварително подбрани и предубедени в полза на черното. Такива предубедени спомени е най-вероятно да се появят, когато двамата партньори се карат.

2. Селективни извлечения

Свързано е с ограниченото зрително поле и изваждането на твърдение или събитие от контекста, за да се стигне до погрешна интерпретация. 

3. Произволни изводи

Понякога предубедеността на човек е толкова толкова силна, че той/тя ще направи неблагоприятна преценка, независимо, че няма абсолютно никакво основание. Например: ” Той го прави само, за да ме ядоса.”

4. Свръхгенерализации

Едно от най-тревожните когнитовни изкривявания и едно от най-трудните за промяна. Негативните преценки водят до неблагоприятни свръхгенерализации. Някой от ключовите термини, които навеждат за свръхгенерализации са думите от рода „всичко или нищо“ като никога, винаги, всички, никой.

5.Поляризирано мислене

Съществуване на две крайни алтернативи (всичко или нищо) преобладава и диктува не само това, което партньорите чувстват един към друг, но и начините, по които действат. Възникващият в резултат на избор „или/или“ (напр. или трябва да се подчиня напълни ИЛИ трябва да се разделим) може да доведе до фрустрация, гняв и нещастие: от една страна подчинението ще доведе до депресия и гняв, от друга експлозията ще доведе до раздяла. Опростенческото, вкарано в релси мислене зад тези избори разделя проблемите на две категории: нещата са или добри, или лоши; или бели или черни; или възможни или невъзможни; или желателни или нежелателни. Според тези мисли, ако човек не може да бъде класифициран като добър, той е лош, ако не е щастлив, е нещастен, ако не е компетентен, е некомпетентен. Перфекционизмът включва същия тип на мислене в двете крайности. Ако едно изпълнение напр. не е перфектно, то то е дефектно. В това черно-бяло мислене няма никакви междинни точки, никакви нюанси на сивото. Поляризираното мислене е отчасти остатък и е пренесено от типа категорично мислене, типично за детството. Ригидността, наложена от поляризираното мислене, обясбява защо двойки в конфликт намират за много трудно да правят компромиси – няма средна основа.

6. Преувеличаване

Тенденция да се преувеличават качествата на другия човек, независимо дали са “добри” или  “лоши” и да се “катастрофизира”, като се засилва сериозността на последствията от определено събитие. Катастрофизиращото мислене често се задейства, когато заплашителната ситуация вече изглежда извън контрол. То често е вкоренено в скритите страхове, които водят до гняв. Например: ”Ужасно е, ако съпругът ми не е съгласен с мен” или “Не мога да търпя да ме унижават през цялото време.” 

7. Предубедени обяснения

Негативните атрибуции-намирането  на неблагоприятно обяснение за това, което партньорът прави, съставляват един от най-често срещаните проблеми в брака/връзката. Автоматичното приемане, че зад действията на партньора има низки мотиви, отразява един по-общ модел на приписване на причините за събитията – добри или лоши, а разбирането на тези причини прави събитията да ни изглеждат по-предвидими и контролируеми, а по този начин и по-сигурни. Ако знаем какво да очакваме, можем да се подготвим предварително, по-добре да се справим с тях и ако е необходимо, даже да ги предотвратим за бъдеще. В нещастните бракове, когато разстроената двойка търси причините, лежащи в основата на разочарованията и фрустрациите им, двамата неизменно извикват някакъв негативен и дори злонамерен мотив или отвратителна личностна черта, които да обяснят “обидните” действия на другия. Например: ” Всичко се дължи на неговата немърливост” или “Това е заради дефектния и характер.”

8. Поставяне на негативни етикети

Този процес произтича от предубедените атрибуции. Когато съпругата намери негативно обяснение за действията на съпруга си например, е вероятно да му прикачи негативен етикет. Така действието на партньора става “безотговорно”, съпругът нарушител – “отвратителен” или “грубиян”.Обидената съпруга след това реагира на етикетите, които сама е поставила, сякаш те са истина и сякаш наричайки го “грубиян”, той наистина е грубиян. Доведен до крайност този процес води до т. нар “одяволяване” и изглежда така, все едно на съпруга почти започват да му никнат рога в очите на жена му.

9. Персонализация

Много хора вярват, че действията на другите са насочени единствено към тях. Изглежда така сякаш “Целият живот е борба между мен и другите хора. Всичко, което става, е насочено по някакъв начин срещу мен.”

10. Четене на мисли

Убеждението, че човек може да каже какво мисли партньорът му. В резултат на това съпрузите попадат в капана на погрешното приписване на недостойни мисли и мотиви на своите партньори. Въпреки, че от време на време може да са прави в прочита си, те са склонни да правят грешки, които нарушават взаимоотношенията. 

11. Субективно разсъждаване

Този процес представлява убеждението, че след като човек чувства силно някаква емоция, то тя трябва да е оправдана. Т.е ако човек има негативна емоция, някой друг е отговорен за нея. Например: ”Ако се чувствам тревожен/а, то е защото моят партньор беше лош с мен”. 

“Ако се чувствам тъжен/а, значи че партньорът не ме харесва”

Алкохолизъм и наркоманията са “демократични” болести, които покосяват всички слоеве на обществото. Абсолютно погрешна е общоизвестната теория, че бедните пият от лош живот, богатите – от глезотия и скука, а представителите на средната класа не пият. Алкохолът е “добър познайник” на всички общества, в които употребата му не е официално забранена /както в мюсюлманските страни, например/. Разбира се, консумацията на алкохол и алкохолизмът са две напълно различни понятия. Всички ние се храним всеки
ден, но от булимия далеч не страдат всички.

Защо пием?

Алексей Кампов-Полевой – професор по психиатрия към Mount Sinai School of Medicine, Ню Йорк разделя две основни категории причини:

Самолечение

Когато алкохолът се употребява под формата на психотропен препарат, за да се намалят
симптомите на тревожност, социалните фобии, депресиите или просто като начин за “изключване” от реалния свят, твърде болезнен за индивида. Юношата например, може да “обърне няколко чашки” преди купон, за да преодолее свенливостта си и затрудненията при общуване с девойки. Също така, човек може да започне да пие след загубата на близки хора, при усещане за безизходица или след силна
психическа травма.

Втората категория причини е генетична.

В мозъка на бозайниците съществува т.нар. “център на удоволствие”, който се състои от множество неврони. Всички наши удоволствия, независимо дали са провокирани от секс, храна, постигнати цели, наслада от пейзажа – са съпроводени от отделянето на невромедиатора допамин. Чрез удоволствието природата ни награждава за това, че сме направили нещо полезно. Удоволствието обаче се регулира чрез много сложна система, която дозира възнаграждението. Алкохолът и наркотиците действат непосредствено на структурите на центъра на удоволствие, без да се “съобразяват” с регулаторните механизми. В мозъка се получава нещо като “късо съединение”, в резултат на което човек изпитва удоволствие многократно по-голямо от естественото. Това предизвиква нарушение в мотивационната сфера, или казано по-просто, ражда неудачници. Всички знаем, че всяка награда трябва да се “заработи”, т.е. да се извършат редица действия сега, за да се получи възнаграждение в бъдеще.

Консумацията на алкохол и наркотици, когато незабавно изпитваш огромно удоволствие, възпитава друга концепция – искам всичко и то сега. С такова жизнено кредо е много трудно да се постигне успех в реалния свят. Да не говорим, че алкохолът и наркотиците така “успиват” центъра на удоволствие, че обикновените житейски радости като секса например, често не предизвикват никакви емоции. Ето защо животът на прогресиращият алкохолик през повечето време е доста тъжен. Сривовете настъпват именно поради факта, че животът без алкохол не носи радост.

Разбира се, умерената употреба на спиртни напитки е полезна за храносмилането. Проблемът обаче е, че далеч не всички хора могат да се удържат да не преминат границите на “умереността”. Освен това колкото по-рано човек започне да консумира алкохол, толкова по-бързо възниква зависимост към алкохола.

За финал нека завършим с една древна китайска притча:
Будистки монах вървял из гората. След време той се уморил и измръзнал. На пътя му се изпречила къща, в която живеела самотна жена. Тя се съгласила да приюти монаха през нощта, но само ако изпълни едно от трите условия – да изяде приготвеното от нея месо, да пие вино или да сподели леглото й. Монахът помислил и решил, че виното е най-малкият грях. Той приел да пийне малко…
След това ял месо и преспал със жената.

Зависимости – Амфетаминова психоза е психотично разстройство, което е причинено от употребата на амфетамини или други стимуланти (кокаин, метамфетамини и др.). Терминът „психоза” обикновено се отнася за психично разстройство, при което чувството за реалност на човека е изкривено поради наличието на халюцинации, налудни идеи и заблуди. Халюцинациите могат да бъдат зрителни, слухови, тактилни (усещане за допир) или олфакторни (обонятелни).

Амфетамините могат да предизвикат различни психотични симптоми, но обикновено терминът „амфетаминова психоза” се свързва с налудно състояние, предизвикано от употребата на амфетамини, което не включва ясни халюцинации или помрачение на съзнанието (макар да е възможна лека степен на помрачение). Тази психоза е свързана с високи дози и/или продължителна употреба на веществото.

Рисковете от възникването ѝ се увеличават с възрастта, при смесена употреба на различни вещества и при наличието на други заболявания. Психозата може да стане хронична и да се влоши, ако употребата на амфетамини продължава.

Типични симптоми на амфетаминовата психоза са:

параноидните налудности, при които човекът се чувства застрашен или преследван, макар в действителност да няма основание за такива чувства. Той непрестанно се оглежда нервно и е прекомерно чувствителен към това, което усеща от страна на другите хора. Много възможно е той да няма халюцинации.

Амфетаминовата психоза може да бъде трудно различима от психозите, типични за шизофренията, но при адекватни лекарски грижи пациентите се възстановяват по-бързо и много по-лесно, стига, разбира се, да са преустановили употребата на амфетамини. Обикновено психозата се преодолява (поне отчасти) в рамките на един месец и напълно в рамките на шест месеца.

Хората, които страдат от шизофрения и употребяват амфетамини, изпадат в психотични състояния, характеризиращи се със строго индивидуални проблеми. В тези случаи може да бъде трудно да се определи кой симптом от кой фактор е причинен.

Когнитивно-поведенческата терапия се основава на теорията, че емоциите и поведението на индивида са пряко свързани с възприятието, през което той пречупва гледището си към света. Това възприятие се структурира на базата на познавателни процеси, който се придобиват през житейския път или предишен опит. Точно това е причината различните хора да изпитват различни чувства и емоции при една и съща ситуация. Когнитивно-поведенческата терапия се съсредоточава точно към тези познавателни процеси и начини на възприятие на света като централен проблем при терапията, а поведенческите прояви и соматичните проблеми, като следствие от тях. Изкривяването на когнициите или това как възприемаме, усещаме, чувстваме и какви вярвания имаме за света е причината за дисфункционалността на личността.

Когнитивно-поведенческата терапия се стреми към разбирането на нашите:

Когниции – Това са нашите мисли, идеи, вярвания, вътрешната реч и са под формата на вербални и визуални представи, в това число са и нашите базисни убеждения и дисфункционални вярвания –  тези вярвания за нас, другите и света, които са грешни и ни пречат да живеем живота си пълноценно.

Поведение – Как ние реагираме в неприятни за нас ситуации.

Автоматични мисли – Спонтанни мисли и оценки, появяващи се при неприятни за нас ситуации.

Базисни убеждения – това са устойчиви убеждения или вярвания за себе си, другите и света, които човек формира в детството.

На какво ни учи когнитивно-поведенческата терапия:

Да се образоваме, да усвоим определени знания и умения – да се научим кое е проблемно в нашия психичен живот, защо е така и от къде идва, и как може да бъде променено да разберем връзката. 

МИСЛИ-ЕМОЦИИ-ТЯЛО(ПОВЕДЕНИЕ) и къде в този кръговрат се вписва нашият проблем да усвоим способи за справяне в трудни житейски ситуации и след края на терапията.

Когнитивната терапия се прилага навсякъде по света като единствено или съпътстващо лечение при широк спектър нарушения– психични и соматични (телесни).

Изследванията показват, че тя е ефективна при:

• Генерализирано тревожно разстройство (хронична тревожност);
• Паническо разстройство;
• Агорафобия;
• Обсесивно-компулсивно разстройство (натраплива невроза);
• Социална тревожност / социална фобия;
• Посттравматично стресово разстройство;
• Хипохондрия (страх за здравето);
• Депресия
• Биполярно-афективно разстройство/ в комбинация с медикаменти/;
• Хранителни разстройства- анорексия; булимия;
• Соматични (телесни) нарушения с психологичен компонент);
• Нарушения на съня;
• Колит;
• Стрес;
• Ниско самочувствие;
• Семейни проблеми;
• Проблеми свързани с раздяла;
• Преживявания на скръб и загуба.

Позитивна психотерапия изхожда от „positum“, т.е. от действителното и предварително заложеното. Предварително заложени са не само нарушенията, конфликтите и болестите, но и способностите и неосъществените възможности на човека. Към нашата действителност принадлежи не само тясното ни лично жизнено пространство, но и срещите с други хора, семейства, култури и религии. Позитивната психотерапия се спира на позитивните аспекти на съответните оплаквания. Това означава, че човек следва да бъде възприет с неговите конфликти и нарушения, да бъде приет какъвто е в действителност и да бъдат използвани неговите все още непознати, скрити и ограничени от проблемите способности. В този смисъл е нужно да бъде преосмислено значението на оплакванията и да бъдат разработени позитивните аспекти:
страхът от самотата става потребност за пребиваване сред други хора, фригидността се тълкува като способност за казване на не чрез тялото. Позитивната психотерапия може да се пренесе в почти всички негативно оцветени теми.

Всеки човек без изключение притежава две основни способности: за познание и обич. Според способностите на неговото тяло, обкръжение и времето, в което живее, тези основни способности
се диференцират и се оформят в неповторима структура от характерни черти.

Способността за обич означава,

че всеки човек притежава способността да установява връзки с други хора и различни области от живота.

Способността за познание,

съотнесена към партньорството, означава, че човек наблюдава и преживява диференцирано, търси предпоставките и се опитва да реагира съобразно предполагаемите причини.

Липса на вяра в собствените възможности

Несигурността и неувереността в себе си обикновено се корени в ниската самооценка или с наличието на съмнения. Когато се съмняваме в способностите си да постигнем определен желан резултат или когато изпитваме страх да загубим това, което притежаваме, ние се чустваме неуверени и несигурни. Следователно, несигурността произтича от мисленето, че по някакъв начин сме недостойни и че текущите ни ресурси са оскъдни, за да позволят да получим нещо, което искаме или да поддържаме това, което вече имаме.

За терапевтична работа при несигурност и неувереност в себе си е необходимо:

 1) Да осъзнаете същността на вътрешните си конфликти; 

 2) Да осъзнаете с кого са свързани вътрешните ви конфликти (значими хора, техните образи, социални системи).

 3) Разрешаване на тези конфликти (понякога отнема години);  разрешаването на всеки от тези конфликти ще означава създаване на друга опора в личността.

4) Откриване на повтарящи се ситуации в живота, носещи несигурност и неувереност в себе си. Обсъждане на тези ситуации.

„Ако направите това, кажете какво ще се случи?“

Интегрирането на опита от вашите неуспехи е важна част от личностното развитие.

Агресията също е необходима:

• за изграждане на вашите граници; 

• завземане на нова територия; 

• да се чувствате стабилни в този вечно конкуриращ се свят.

Ако агресията бъде потисната, човек става тревожен и несигурен.

5) Заключения от работната техника: търси се къде се губи вяра във възможностите – отделяме вярата от реалността; насърчаваме въвеждането на ново отношение към индивидуалните възможности.  

Никога не трябва да забравяте, че вярата в себе си започва от вътре. Вие не се определяте със своите неуспехи и провали. Няма безгрешни хора. Животът си е ваш и единствено вие можете да определяте как да го живеете. Сприятелете се със себе си. Просте си. Развивайте се и се самоусъвършенствайте.

„Вярвам в себе си! Това е причината да се развивам и усъвършенствам отново и отново.“